В затвора беше по-тихо от обикновено, когато Дилън пристигна. Пуснаха го да мине през детекторите за метал с телефона, тъй като обясни, че му е необходим, за да запише изявление на клиента си. Дилън беше поискал отделна стая и когато влезе, Арло вече седеше там, прикован с белезници за стоманена маса. Надзирателят провери белезниците и излезе. Когато вратата се затвори, Дилън извади мобилния си телефон и го сложи на масата.
— Не изглеждаше щастлив днес — отбеляза Арло.
— Губим делото, Арло. Знаеш това, нали?
Той кимна.
— Знам… но няма значение. Повиках те тук, защото искам да запишеш видео. За дъщеря ми. Ще го дадеш на Лийна, но запази и копие, в случай че тя го изгуби. Когато Ейми стане достатъчно голяма, искам да го види. Ще го направиш ли за мен?
Дилън погледна към вратата, където имаше квадратно прозорче на нивото на лицето, и видя тила на надзирателя.
— Разбира се, Арло. — Той взе телефона си. — Кажи ми, когато си готов.
— Готов съм. Отдавна мисля какво да кажа.
Дилън натисна бутона за запис.
— Давай.
Арло преглътна и замълча за момент.
— Хм, здравей, Ейми. Аз съм баща ти, Арло. Ако гледаш това, значи съм бил екзекутиран от съда. Ще стане бързо. Няма да обжалвам присъдата. Не искам да безпокоя повече никого и не искам да седя в килия и да мисля за това. Най-лошата част е да си представям какво ще бъде.
Дилън изпита желание да изключи телефона и да му се развика.
Няма да обжалва?
Без да обжалва присъдата, Арло можеше да бъде екзекутиран след по-малко от три месеца. Дилън обаче не каза нищо и продължи да записва. Арло просто се задушаваше и той не искаше да му отнема този момент на вътрешно освобождаване.
— Ти няма да ме помниш. Твърде си малка. Но искам да знаеш, че твоят татко не е ужасният ч-ч-човек, който казват, че съм. Никога не съм наранявал майка ти. Тя претърпя нещастни случаи заради проблемите, които има с наркотиците, но я помолих да каже, че аз съм го направил. И н-н-не съм наранил онези хора. Никога не съм наранявал никого. Но имам психично заболяване, което се влошава, Ейми. Чувствам го. Когато стане много лошо, вече няма да знам кое е реално. Ще бъда само в тежест на теб и майка ти, а аз не го искам. Работата ми като твой баща е да се погрижа ти да си добре, каквото и да се случи. — Арло замълча за миг. — Съжалявам за всичко.
Дилън спря записа и бавно спусна телефона. Арло тихо плака няколко минути, а после си пое дълбоко дъх и се успокои.
— Давам ти разрешение да го покажеш само на Лийна и Ейми. На никой друг.
— Разбирам.
Арло преглътна и избърса останалите си сълзи.
— Благодаря ти, Дилън.
— Арло… не може да постъпиш така. Няма да ти позволя.
— Трябва.
Арло извика надзирателя, който отвори вратата и влезе. Отключи Арло от масата, хвана го за ръката и го изведе от стаята.
Дилън чу, че вратата се затвори, докато гледаше втренчено застиналия образ на Арло на екрана на телефона си.
69.
Дилън кара безцелно из града два часа. Обиколи Лас Вегас Стрип и от време на време искрящите светлини на фона на мрака възвръщаха донякъде усещанията му за живота, но се чувстваше потиснат.
Той прекоси близката пустиня по междущатската магистрала номер петнайсет и стигна до бензиностанция насред дивата пустош. Купи си ибупрофен и газирана безалкохолна напитка. В бензиностанцията влезе семейство, бащата закачаше двете си деца, които се преструваха, че го удрят. Дилън се замисли за Арло и семейството му и как Ейми няма да има истинско семейство. Щеше да е празно там, където трябваше да бъде баща ѝ.
Мисълта го накара да се почувства още по-натежал и уморен и Дилън включи двигателя и потегли към дома си.
Лампите бяха угасени, когато пристигна. Дилън провери Марки, която спеше дълбоко в леглото си, придърпа завивките до брадичката ѝ, целуна я по челото и отиде да види майка си.
Тя лежеше с гръб към вратата. Дилън се накани да излезе на верандата и да изпие няколко бири, когато майка му каза:
— Прибираш се късно.
— Трябваше да се поразходя с колата и да си проясня съзнанието.
Тя се обърна към него.
— Какво се случи?
Дилън седна на ръба на леглото и се загледа навън през единствения прозорец в стаята.
— Клиентът ми ще умре, мамо. Ще го осъдят на смърт за нещо, което не е извършил.
— Сигурен ли си, че не го е извършил?
Дилън кимна.
— Мисля, че е бил брат му или един мъж, когото не можем да открием, и Арло поема вината, защото смята, че така помага на съпругата и дъщеря си. Ще го умъртвят и това е, защото аз се провалих. Не можах да го защитя. — Дилън въздъхна продължително. — Но вече приключих и трябва да ти кажа нещо, което крия от теб… Имам предложение за работа от адвокатска кантора в Лос Анджелис. Триста хиляди на година, мамо, и луксозна кола, и апартамент. Ще мога да наема медицинска сестра за теб и да изпратя Марки в частно училище. Ще имаме всичко, което някога сме искали да имаме.