— И въпреки това е продължила като съдебен министър?
— Да, никога не е имало нещо друго съществено.
— И медиите нищо не надушиха за това?
— Не, те го нарекоха депресия. Медиите пишат онова, което човек поиска от тях да напишат. Във всеки случай поне понякога.
Хенинг се опита да асимилира информацията, която току-що беше получил.
— Но вярваш ли, че нещо подобно може да се е случило и сега?
Осмундсен вдигна чашата с кафе към устата си, отпи малко и докато я оставяше, тя издрънча. След това махна с ръце.
— Трине винаги е била твърда жена. Всъщност смятах, че този вид съпротива ще я направи по-силна. Но не мога да знам със сигурност. И не ми харесва, че не мога да се свържа с нея.
— Сигурно просто си е изключила телефона.
Осмундсен кимна безпомощно и отново сведе погледа си надолу. На масата настъпи тишина.
— И тогава какво смяташ за всичко това? — попита Хенинг. — Извършила ли е Трине онова, в което я обвиняват?
Осмундсен отново размаха ръце.
— Вчера сутринта тя ми каза, че това, което се е разчуло, не е истина. Че обвиненията срещу нея не са верни.
— Но ако е така — каза Хенинг, — защо не опровергае слуховете? Защо бяга?
— Не знам — отвърна Осмундсен и отново сведе очи. — Не е присъщо за нея. Нямам представа какво се случва.
В следващия момент телефонът на масата помежду им извибрира. Хенинг видя как надежда и страх се надигнаха у Осмундсен, който сграбчи телефона. Бързо го сложи обратно на масата. Остави го да звъни.
— Журналисти ли? — попита Хенинг.
Осмундсен кимна.
— Трябва да съм получил някъде около 200 повиквания през последното денонощие. Никога не се отказват.
Хенинг искаше да каже нещо, но думите така и не се появяваха.
— Нямаш никаква идея и за това къде може да се е дянала Трине ли? — попита той вместо това. — Никакви места, на които обичате да ходите, когато искате да останете на спокойствие?
Осмундсен отново се замисли, но Хенинг виждаше, че той се беше отказал. След малко се извини и каза, че трябва да отива на работа, тъй като предстоеше важна видеоконференция, на която трябваше да присъства. Хенинг го улови за ръката и заяви, че, разбира се, той ще плати сметката. А след това едрият мъж изчезна навън в огромната и трудна несигурност.
Хенинг не знаеше защо, но виждайки Пол Фредерик, започна да мисли за своя собствен баща. На един рядък съботен портрет на Трине, който той намери предишната вечер, тя говореше за това колко трудно й е било след смъртта на баща й, как това е допринесло за оформянето й като човек. И той се чудеше как би повлияло на Пол Фредерик, ако Трине не се върне към съда.
Мисълта го отпрати право към майка му. Дали охранителят в сградата, в която тя живееше, беше успял да му направи услугата, за която го беше помолил — чудеше се той.
Хенинг реши да разбере.
45
Перниле Турбьорнсен и Уле Кристиан Сюнд седяха на столовете си един срещу друг, когато Бярне Бругелан и Ела Санлан влязоха в залата за отдих. Разстоянието между двата стола не беше голямо, а медицинските работници се бяха привели един към друг, но и двамата подскочиха назад, когато служителите на реда ги поздравиха:
— Здравейте — каза Сюнд с усмивка, която бързо застина. Той погледна Турбьорнсен, който веднага сведе поглед и потърка пръстите си един в друг. Те не останаха там задълго, тя приглади леко косата си, опита да се изправи малко и бързо погледна към полицейските служители, които първоначално не казваха нищо.
Бярне изчака, защото веднага му хрумна една мисъл, щом ги видя. Първият разговор, който беше провел с Турбьорнсен в деня, след като Ерна Педерсен беше открита убита. Онова, което медицинският работник каза за своя колега. Сюнд й се беше обадил след случилото се в клиниката в неделя вечерта.
Това, естествено, можеше да бъде просто колегиален разговор за травматично събитие на съвместното им работно място. Но с погледите помежду им, ясно запазени в паметта му, краткото разстояние, Бярне разбра, че отношенията бяха по-близки. Че те не споделяха само стаята за почивка от време на време, но и общо легло.
Стаята беше толкова малка, че служителите на реда останаха прави.
— Добре е, че ви срещнахме заедно — каза Бярне и погледна първо към Турбьорнсен. Беше се случило нещо със защитния й механизъм, който беше толкова непокътнат първия път, когато я беше срещнал. Сега той можеше буквално да види пукнатините. Лицето беше изгубило от цвета си.