Отне му само няколко минути да стигне до вратата на дома, в който бе отраснал. Минало беше известно време, откакто не беше ходил там. Преди да влезе, погледна навън към градината и си представи проправената снежна пътека, снега, който се вихреше около тях в онзи ден, покрива, който се срина върху Вернер и който му отне живота. Стана толкова бързо, но дори сега, след толкова години, все още усещаше как настръхва.
Отвори вратата и влезе, забеляза, че тя се уплаши там, където седеше в зеленото си кресло и бродираше, както винаги, но не отне дълго, преди изумлението да се превърне в радост. А само след кратък момент той си помисли, че точно така трябваше да бъде. Точно така трябваше да реагира човек. Точно това беше да бъдеш част от едно семейство.
Чудеше се какъв би бил той самият като баща, дали и неговите деца биха се подреждали в очакване на влаковете, които да профучават покрай тях. Дали неговият син нямаше да заеква, дали би се превърнал в някого, за когото си струваше да се обзаложиш. Защото това беше нещо, което човек предаваше, нали, какъв си, по същия начин, както е с косата и с цвета на очите. Може би Себастиан щеше да се е измъкнал, щеше да е станал съвсем различен, своя пълна противоположност, този, в когото толкова усилено се беше опитвал да се превърне като малък. Щеше да стане пилот, не, всъщност щеше да стане касапин, защото имаше невероятното желание да гледа в стомасите на умрели животни. Но след това искаше да стане ловец, а по-късно и професионален футболист. А накрая вече не искаше нищо.
Тя се срещна с него, ръцете й се разтвориха и тя го притегли към себе си. А той стоеше, не я прегръщаше, само усети нейния мирис, добре познатия аромат на нещо сладко, примесено с уханието от кухнята. Месо и зеле, чушки и картофи, миризмата на овнешко задушено обикновено напълваше устата му със слюнка, но точно сега му призля от нея.
— Толкова е хубаво, че все пак пожела да дойдеш — почти извика тя и го пусна.
И всичко беше наред, докато той не влезе в стаята, човекът, когото наричаше себе си „татко”. Не каза нищо, само спря пред огледалото на мястото, където някога бе седял телефонът, преди да се сдобият с безжичен стационарен телефон. Там, където подът винаги ужасно скърцаше.
— Мислех, че каза, че той няма да дойде? — попита и се обърна към жена си.
— Казах го, но… Той си промени мнението. Не е ли хубаво?
— Той не знаеше ли, че трябва да предупреди?
Тя се опита да каже нещо, но не пророни нито дума, преди той тежко да запристъпва покрай тях. Никаква прегръдка за „добре дошъл”. Никаква протегната ръка.
И сега беше така.
— Надявам се, че си гладен — каза тя и влезе в кухнята, нетърпелива беше да го накара да я последва. — Погледни — каза тя и посочи тенджерата. Той кимна, погледна я.
Всичко си беше както преди и всичко беше различно.
Малко по-късно седнаха и започнаха да се хранят. Но той едвам успяваше да преглъща. Размишляваше върху всичко, казано там, вътре, колко малко беше.
— Ще ми подадеш ли солта?
Погледна към човека, който наричаше себе си „татко”. Подаде му солницата, като в същия момент обърна своята наполовина празна чаша, така че започна да тече по покривката, масата и пода. Нож и вилица се удариха в чинията в другия край на масата. Дълбока въздишка се изтръгна.
— Мислеше си просто да седиш там?
Той не отговори. Майката до него откъсна няколко големи парчета попивателна хартия от рулото и ги притисна към покривката.
Нова въздишка. Ново изсумтяване.
— Стоиш там като малък пикльо. Не смяташ ли да се извиниш?
Той вдигна глава към него, бавно. Не отговори.
— Е? Не смяташ ли да помолиш за извинение?
„Не” — каза си той вътрешно. Вече не.
В следващия момент бащата се изправи от стола, тежко и рязко, краката на стола изстъргаха по пода в същия момент, в който набързо смачканата салфетка падна на масата до чинията.
Нещо заседна над очите му. И в момента, в който усети силна ръка около своята, отново, престана да вижда ясно. Той просто действаше.
И действаше.
И действаше.
54
Емилие беше присъствала на много погребения през годините. Но болката, която тя изпита от това да изгуби някого, не можеше да се сравнява с тази, която усещаше в момента. Беше нещо съвсем различно, когато някой бъдеше убит. Но това, което я тревожеше най-много, беше мисълта какво ли беше минало през главата на Йохане, когато бе разбрала, че умира.