Емилие се беше установила в спалнята и беше затворила вратата. Не можеше да понесе друго, освен да бъде сама. Не можеше да прави нищо друго, освен да мисли кой можеше да е убил нейната най-добра приятелка. Човекът, с когото тя можеше да разговаря за всичко. Беше размишлявала за всички хубави неща, които бяха правили заедно, и колко непонятно беше, че те повече никога нямаше да правят приятни неща заедно.
На вратата се почука и Матис я отвори, без тя да е отговаряла.
— От полицията са — каза той, държейки телефона на Емилие. — Искат да говорят с теб.
Емилие усети рязко присвиване в стомаха само при мисълта, че сега трябваше да разговаря с някого. Леко се надигна. Матис влезе, подаде й телефона и се усмихна приятелски, предпазливо. Емилие избърса сълзите от лицето си, усети, че бузите й пламтят, взе телефона и почака, докато Матис затвори вратата след себе си. След това тя се обади.
— Здравейте, обажда се Бярне Бругелан от полицията в Осло.
— Здравейте — тихо отговори тя.
— Първо бих искал да Ви поднеса своите съболезнования — заяви той. — Доколкото разбирам, вие сте била една от най-добрите приятелки на Йохане Клингенберг.
— Да — заекна Емилие. — Бях. Благодаря.
— Извинете, че ви звъня, но съм длъжен да говоря с вас.
— Разбирам това — отвърна тя и се надигна още малко. „Той има мил глас — помисли си тя. — Топъл и вдъхващ доверие.”
— Вие и Йохане сте се срещнали на кафе днес, така ли е?
— Да. В кафене „Бла-бла” в Св. Хансхауген[48].
— Тя как се държеше, докато бяхте заедно? Беше ли разтревожена за нещо? Изнервена?
Емилие се замисли.
— Не, държеше се както обикновено. Шегуваше се и се смееше, както винаги.
— Не е създавала впечатлението, че се страхува от нещо или от някого?
— Не — почти се засмя Емилие и се подсуши под носа. — Беше щастлива и доволна.
Тя дочу, че полицаят си записваше.
— Спомена ли нещо за това какво ще прави след като обядвате?
— Не, мисля, че щеше да се прибира. Но първо щеше да напазарува малко, може би.
— Нищо повече, освен това? Нищо друго за това какво е щяла да прави по-късно през деня?
— Не, ние не си говорим за това — отговори Емилие.
— Забелязахте ли дали някой не ви държи под око, докато стояхте там?
Емилие се опита да се сети, но нито едно лице не изскочи.
— Колко беше часът, когато тръгнахте оттам?
— Мисля, че около един.
Емилие чу, че гласът й все още беше тънък, затова се прокашля и се опита да го подсили.
— Какво знаете за живота, който приятелката ви е водела?
— Какво имате предвид? — попита Емилие.
— Бяхте ли приятелка, на която Йохане разказваше всичко?
— Да, така мисля.
— Смятате ли, че тя би ви споделила, ако изпитваше затруднения по един или друг начин?
Изгарящо ужилване се разнесе от стомаха й по цялото тяло. Само мисълта, че Йохане би крила нещо от нея, проблеми, които тя е можела да й помогне да разреши, предизвика нови сълзи. Отново присви очи, усети как сълзите се стичаха по парещите й бузи, преди да капнат от брадичката й.
— Да, сигурна съм — пелтечеше тя.
— Ами мъжете? Гаджетата й?
Емилие отново прочисти гласа си.
— Не, ние винаги обсъждахме момчетата и такива неща.
Полицаят помръдна и столът, на който седеше, проскърца.
— Тогава тя беше ли е някого?
— Не. Отдавна не беше имала приятел, но знам, че понякога по малко излизаше с мъже. Но нямаше нищо сериозно с никого от тях.
— Не е споменала някой конкретен, който да е бил запленен от нея? Или обратното?
Емилие поклати глава, преди да осъзнае, че полицейският служител не можеше да я види.
— Не се сещам за никого — отговори тя.
— Окей — заяви служителят и направи нова пауза. — Много време ли е минало, откакто за последно бяхте в дома й?
Емилие се опита да помисли.
— Мина известно време, да. Ние обикновено обядваме заедно веднъж в месеца или нещо такова, но вече не си ходим толкова често на гости. Аз живея в Йесхайм, с малко дете, на пълен работен ден, и такива неща, а тя продължава да живее в Осло. Или продължава… — каза Емилие и внезапно скръбта надделя в гласа й. — Тя повече няма да продължава с някои неща.
Гласът й се пречупи и тя заплака, изгуби контрол върху мимиките на лицето си. Вълна от ярост и скръб премина през нея и тя здраво уви пръстите си около завивката, докато неясни звуци се процеждаха през устата й. Полицаят не каза нищо, докато Емилие се съвземе.
— Съжалявам — каза тя накрая.
— Не мислете за това. Кажете, когато сте готова.
— Аз съм готова, просто е малко…
Емилие не знаеше как да продължи изречението.
— Разбирам — заяви служителят и направи още една пауза, преди да зададе следващия въпрос.
— На стената в хола на приятелката ви е била окачена снимка на малко момче. Сещате ли се за коя снимка говоря?
Емилие се умисли.
— Трябва да е снимката на Себастиан — отговори тя.
— Себастиан?
— Себастиан е моят син — продължи Емилие. — Йохане е, или по-скоро беше, една от кръстниците на Себастиан. Подарихме й негова снимка за Коледа миналата година.
Тя постави телефона в другата си ръка и подсуши лицето си със завивката.
— Въпросът може би ще ви се стори много странен, Емилие, но аз съм длъжен да го задам — знаете ли за някого, който би имал основания да се сърди на вашия син?
Емилие вдигна поглед.
— На Себастиан? Защо питате?
— Просто отговорете на въпроса, моля ви.
— Какво общо има с това моят син?
Полицаят не поясни. Неочаквана ярост се появи в гласа й.
— Не — отговори грубо тя. — Себастиан е на две години и половина. Все още не е живял достатъчно дълго, за да ядоса някого, освен мен и партньора ми.
— Разбирам — отвърна полицаят.
Главата й сякаш щеше да експлодира и осъзна, че не беше яла от известно време. Но само при мисълта да сложи нещо в уста, й призляваше.
— Доколкото разбирам, и двете с Йохане сте от Йесхайм. Ако ви спомена името Ерна Педерсен, какво ще ми кажете?
Емилие потърка над бузите си с кокалчето на ръката си.
— Ерна Педерсен? — попита тя, но не чу никакъв отговор. — Помня, че имахме учителка, която се казваше така, но може би има и други с това име.
— Със сигурност — бързо отговори полицаят. — Но мисля, че вие си спомняте правилната Ерна Педерсен. Какво си спомняте за отдавнашната си учителка?
— Прекалено много — отвърна Емилие и се засмя, преди внезапно да бъде обзета от угризения на съвестта за това, че се смееше в подобна ситуация. — Не, тя беше… строга, определено мога да го кажа. Какво за нея?
Но тя не получи отговор от полицая.
— Били сте в един клас — вие и Йохане?
— Да.
— Кога точно?
— Не, през всичките години в училище.
— Ерна Педерсен кога ви преподаваше? Спомняте ли си?
Емилие се опита да се сети.
— Мисля, че беше в края на началното училище. Последните две-три години или нещо такова.
— Правили ли са ви снимки на класа в този период?
Емилие се опита да се сети.
— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че ни направиха една в шести клас.
За кратко настъпи тишина.
— Имате ли копие от тази снимка, Емилие?
Тя отново се замисли.
— Да, мисля, че имам. На едно или друго място.
— Смятате ли, че ще успеете да я откриете?
Емилие се поколеба за секунда.
— Мога да я потърся, естествено, но…
След това й стана ясно защо полицаят я питаше.
— Ерна… Ерна Педерсен ли е тази, която…
Емилие сложи ръка пред устата си.
— Видях нещо за някаква Ерна Педерсен във вестника, която била…
Тя не успя да довърши.
— Вероятно е тя, да — заяви полицаят. — И нямаше да сме си свършили работата, ако не бяхме проучили варианта, че може би има връзка между убийствата. Това не означава, че непременно е така. Но можете ли да се сетите за някого, с когото сте били в един клас по онова време, който да е имал нещо недовършено, както с най-добрата ви приятелка, така и с Ерна Педерсен?
Емилие не отговори веднага. Размишляваше или във всеки случай се опитваше, но прекалено много въпроси я засипаха едновременно.
— Всички учители са непопулярни в един или друг момент — отговори тя. — Но не мога да се сетя…
Тя отново спря.
— Не — каза тихо. — Не знам за никого.
— Ако се сетите за някого, обадете се. Имате номера ми, нали?
Емилие провери дисплея на телефона си.
— Да.
— Добре. Мисля, че засега това беше достатъчно. Вижте дали ще можете да откриете онази снимка на класа. Може да се окаже важна.
— Ще видя какво мога да намеря.
— Хубаво. Благодаря. И още веднъж, моите съболезнования.
Емилие се усмихна вяло.
— Благодаря — отвърна тя.
55