Когато ходеше на училище, съучениците му винаги го тормозеха заради силната му памет. И в известна степен беше вярно, въпреки че той винаги ги коригираше и казваше, че има фотографска памет. Правеше снимка с очите си и след това записваше видяното — способност, от която често се възползваше като журналист.
Хенинг се настани удобно, затвори очи, представи си екрана на компютъра, първо се концентрира върху основните очертания, парковете, езерата. След това започна да рисува. Като малък обичаше да рисува карти на града. Имаше нещо в усещането за ред, което това му даваше. Изгледът. Той отбеляза големите улици и плътната линия, която беше във формата на статистическа скала — приличаше на микроскопско изображение на зловреден вирус. Когато грубата скица беше завършена, той продължи да шофира по-нататък, доволен от сходството, което според него беше успял да постигне.
Хенинг си взе дълъг душ, когато се прибра. Докато сапунът и шампоанът се оформяха в пенест кръг около канала, той разсъждаваше над тъжната тенденция да се скарва с жените, с които се срещаше. В миналото обикновено успяваше да излиза с чар от трудните ситуации, но от тази негова черта не беше останало много. Вместо това беше заобиколен от жени с проблеми, жени, които създаваха проблеми, жени, които бяха проблеми. Нора, Трине, Пиа, Хайди.
Само негова ли беше вината?
Между другото, като се замисли, не бяха само жените. Беше успял да прогони от себе си повечето хора, с ръка на сърцето не можеше да каже, че има много приятели. Нито един истински. Никой не идваше да го посещава, докато беше в болница, но го порази мисълта, че може би не беше толкова странно. Преди Юнас да почине, се случваше да пийне по чашка с колеги, но никога не допускаше някого до себе си. Никога не изпитваше желание да разкаже на някого нещо за себе си. Случваше се да го попитат как върви между Нора и него и всеки път той отвръщаше, че върви добре, въпреки че не беше така.
Приятелството и познатите са временни феномени. Човек се сближава с онези, с които е заедно всеки ден, а когато ученето приключи, когато човек се премести или получи нова работа, той е изпълнен с добри намерения да запази контакти с приятелите си от всекидневието. Вместо това нови хора заемат мястото им, времето минава и става все по-трудно и по-трудно да бъде важна част от живота на другия. Не защото вече не си допадат един на друг. Просто така се случва.
Днес най-близкото до приятел, за което Хенинг се сещаше, ако наистина трябваше да потърси такъв, беше Ивер Гюнешен. Макар че на Хенинг му причиняваше болка да го признае.
Полугол, той отново отиде във всекидневната. Там стоеше и наблюдаваше купчините снимки, които лежаха на пода. Мисълта да разчисти, го обезсърчаваше и тъй като имаше план с картата, която бе начертал, той си помисли, че разчистването щеше да почака. Но след това видя там долу снимка на Юнас, голяма снимка, на която той се усмихваше. Хенинг се наведе и я вдигна.
Беше прекрасна снимка.
И макар че с всички сили опита, не успя да спре всичката болка, която се надигаше в него. Обикновено я прогонваше, успяваше да мисли за нещо друго, гледаше в друга посока и така друга снимка си проправяше път. Но сега не се случи. Юнас беше в него, в цялото му същество, очите му го пронизваха и прорязваха остро, дълбоко навътре. Само дето краката му не пляскаха.
„Трябваше да се покрия по-добре — помисли си той. — Да бях помислил още една секунда, само още една, така пламъците щяха да лумнат на друго място.” Тогава може би всичко би било другояче. Очите нямаше да се запечатат обратно и той можеше да е застанал правилно, преди да заложи на парапета и да се подхлъзне точно в момента, в който щеше да скача. Всичко можеше да е различно. И Юнас все още щеше да диша.
Хенинг сподави стона си, докато разглеждаше снимката. „Ти трябваше да си на стената — каза той на сина си. — Трябваше отдавна да сме окачили твоя снимка на стената. Но не мога да те държа там. Прости ми, малки приятелю, но не мога.”
Някакъв тътен под прозореца го накара да направи крачка встрани. Той търсеше нещо познато, нещо, върху което да задържи погледа си, докато лошото време приближаваше. Пот се стичаше между плешките му и си представи вкуса на нещо солено, че се намира в розово-черния блясък на морето и пробива кората. Потъна като оловна тежест. Плъзна се в една сянка и от него се изтръгна сух звук. Единствено очите му се навлажниха.
56
Усещаше краката си учудващо меки, докато стъпваше по асфалта, който едва успяваше да си представи в тъмното. Някъде по-напред се приближаваше светлина от автомобил и той направи стъпка по чакъла, свеждайки глава, докато колата преминаваше. Не искаше никой да вижда, че си е бил у дома.