У дома.
Всъщност сега къде беше у дома за него? Скоро щяха да дойдат и да запечатат апартамента му. И мислейки си за онова, което току-що беше извършил с майка си и баща си, той никога не би могъл отново да се прибере у дома.
„Странно — помисли си той, — как някой би могъл да стори нещо, без да го осъзнае”. Едва когато се потропа в шкафа на витрината, той дойде на себе си и видя какво беше извършил.
Дим се издигаше от една от къщите, покрай които мина. Миризмата се процеди и до него, макар че самият дим се издигаше нагоре. Той си помисли за горски пожар, спомни си, че бяха учили за това в училище. След горски пожар всичко започваше отначало. Свежи растения и цветя изникваха изпод въглените, сякаш пламъците бяха натиснали някакъв бутон за рестартиране, който беше накарал всичко да прорасне отначало.
И той мислеше именно за това, докато отново вървеше към перона на гара „Нурбю”, дали нещо ще израсне изпод неговите въглени, когато дойде това време. Дали и за него имаше копче за рестартиране.
За щастие, там нямаше никого, затова той се приближи с една крачка към ръба, погледна плътните, неравни камъни между траверсите и релсите. Около него беше съвсем тихо и той затвори очи, отново изпита усещането, което бе имал като малък, въпреки че не идваше никакъв влак. Не знаеше от колко време стоеше там, колко време беше необходимо, преди напрежението да се покачи от релсите, сякаш го зареждаше и го подготвяше за това, което наближаваше. Но скоро се разнесе звънене, светлините промениха цвета си от бяло към червено, а бариерите застанаха неподвижни, преди да започнат да се движат надолу към земята. Звънците, които бяха започнали толкова ритмично, сега се разминаваха, точно както когато беше малък, и отне може би половин минута, преди бариерите да се спуснат и звъненето да спре.
Но то не спря в него, той го усещаше в главата си. И сега светеше, имаше светлина далеч навътре в гората, като че ли дърветата бяха стени на тунел, който постепенно оживява. И беше още по-добре да стоиш там, както забеляза той, след толкова много години, и да видиш как влаковите релси блестят в мрака. Като бели, проблясващи следи от ски.
След това те изникнаха, очите, интензивни и приканващи, големи като на трол. А скоростта, тя не намаляваше, релсите ставаха все по-живи, свистяха, стенеха, бяха страшни и опасни, а той се приближи с още една стъпка, усети крака си по ръба на бетона. Влакът се приближаваше и сега свиреше, машинистът може би го беше видял. Но това не му попречи да вдигне единия си крак. Остави го да виси пред ръба, надолу имаше само един метър до искрящите релси, докато блясъкът в огромните, прекрасни очи не дойдеше и не го погълнеше.
* * *
Хенинг се отърси от болезнените мисли и извади салфетките, които набързо беше изрисувал в колата. Той нарисува същата карта на лист А-4, този път беше малко по-старателен е детайлите и не мина много време, преди една по-ясна картина да изскочи пред него.
Това беше картина, която беше виждал и преди.
Той отиде в кухнята, включи екрана на компютъра и отвори една търсачка. Изписа името на града и кликна на първата карта, която се появи. И в момента, в който видя характерните реки, мостове, паркове, осъзна, че споменът му беше правилен.
Картата беше от Копенхаген.
Хенинг се замисли за часовника на Трине, който й показваше какво разстояние беше изминала по плажната ивица. Той беше чувал за хора, които обичат да спортуват и които регистрират подобренията си в тренировките, те имаха часовници за измерване на пулса, крачкомери и Бог знае още какво. Наподобяващият на вирус профил, който той беше видял на компютъра й, беше маршрутът, който тя беше изминала или пробягала. В Копенхаген. В 20:17 вечерта. Следователно в същата вечер, когато тя е била на конгрес в Кристиансанд и е нападнала на един мъж. В същата вечер, в която никой не си спомня да я е виждал по време на вечерята.
По дяволите.
Показанията на младия политик бяха неверни. И Хенинг започваше да придобива представа какво става. Причината политикът да не желае да излезе с имена, а вместо това избираше да се появи с вяло изявление за „нападение” и да го изпрати анонимно по факса.
Това беше така, защото никога не се беше случвало.
Това беше така, защото човекът не съществуваше.
А сега, когато изглеждаше, че медиите бяха приели, че никога нямаше да получат ексклузивно интервю с него, те се концентрираха върху всичко останало, изписано за Трине в последно време. Значи секс историята работеше като идеален фишек. Дискредитиране беше само първото име.