Между това Младен при своята изгора
се още бавеше в градът. Сами на двора
се бяха спрели те, до ниския стобор
под сянката, и тих, поволен разговор
повели. Трети път те сбогом за раздяла
си вземаха, а пък, все в него поглед взряла
и сложила ръка на рамото му, тя
го спираше.
„Тъмней — промълви той — нощта
и чака ме другар. Прощавай, свидно дете!
Довиждане… Беда че щяла да ме слете?! —
От малък спътници били са ми беди…“
— „Нима е също днес, що е било преди?
Нима сърце ти днес по-инак не говори —
Младене!“
„Към това лъжа не ме подстори,
ни скрита някаква и недостойна цел…
На моята любов нима ще се предел
постави — и какво ще да дели в душа ми?
Тя дойде не да ме от пътя ми отмами,
а с мене заедно да тръгне в моя път…“
И той притисна я на свойта млада гръд,
и думи галени потихом в мрачината
се заромониха. — В зори, през ведрината,
когато утринник тополи залюлей
високо в небеса възмогнатите върши —
сбере ги заедно и милва ги и кърши,
и те прегърнати с треперещи листа
си излеком мълвят… за свидна ли мечта,
или несвършени нощешни разговори —
кой знай!
Обади се отнейде и повтори
по-близо ясен зов и стъпки отдалеч
се счуха… Сетен стиск — невнятна сетня реч,
и плаха сянка се из тъмната градина
изви, прошумоля и скри. Младен отмина
нагоре, дето го присрещна насред път
другар, оставен там да чака. По брегът
на Луда Яна те нататък се извиха,
и ето ги че пак отново се вестиха
в полето, яхнали на вихрени коне.
Завеси спуснати от прозорец отне,
разтвори го, и там застана мълком Вела —
и на ръка така челото си принела
стоя до късно тя загледана в нощта,
като че галена от някаква мечта —
и както сутринта над облаци надвластно
изстъпва слънцето от миг на миг по-ясно,
така в душата й, по-ясно миг от миг,
изстъпва гордия и свиден негов лик,
докато надделя най-после неусетно
над всичко и един остана всеприветно
да грей. Пред нейния далеч унесен глед
минаваха един по други пъстър ред
мечти и радости самотно преживени —
и как нечакано се всичко измени…
Изстъпи из редът на миналите дни
денят, за първи път когато той с другари
на гости дойде тук, на нейний татко стари
на празника… Сърце в замая как примре,
со сребърний поднос когато тя се спре
пред него — чашата подигнал за наздраве,
как тъмен поглед той нечаквано изправи
към нея, та едвам подносът из ръце
тя не изпусна… Как, извърнал в миг лице,
баща й отстрана я с гневен поглед смери —
как майка след това самотна я намери
во пруста… Милвайки челото й с ръка —
дали не сетила сърдечна й тъга? —
какво й дума тя… Сърцето пази още
тез грижни думи. Рой безсънни, дълги нощи
една по друга се изнизваха — и все
по него мисъл я неволно унесе,
а погледа му мил, и свиден и приветен
с такава обич грей. —
Зад тъмния заплетен
заслон от дървеса, надзре от висини
самотний месечко и белите стени
на къщицата в миг усмихнато огрея —
а на разтворений прозорец там и нея,
все тъй унесена, на устни с пръст допрян…
Възправен в небесата, намръщений Балкан
като видение се в далнини тъмнее;
заглъхналата нощ таинствено немее,
и само кликът на невидими в нощта
ята от жерави, вестци на пролетта,
сегиз-тогиз се счуй — и сякаш отвеян
се нейде унесе, за да се ненадеян
пак счуе, като скрип от пътнишки коли.
Полъхне ветрец тих и тъмно сшумоли
градинските листа и нейде се отвее,
залюшнал и така сама да се люлее
оставил вейка тук, а татък някой лист
извърнал опаком, безмълвен и лучист
на месечинката да трепка и се мята.
И чак до късна нощ, загледана в тъмата
замислено стоя там Вела, в самота
към преживяното с гальовница мечта
пренесена.
А веч другарите отдавно
настигнал, навъзбряг Младен вървеше бавно,
кон за юзда повел. През валог пътя сви;
по него с топот глух дружината изви
нататък, дето ги, през криволици тъмни
залутан, пътят сам отвождаше, по стръмни
превали и бърда — и ту с възпиран ход
провираха се те през гъстолистий свод
на буките, едни през други сплели грани,
ту скупом някъде по завални поляни
на месечина, в миг вестяваха се пак —
кат нощни духове примамени из мрак
на придебни места, и кънваха простори,
събудени от смях и буйни разговори…
Пустинната гора тъмней от миг на миг,
и на водачите прегракналия вик
се счува сам-таме, ту глухо, ту високо
извит — на пътници залутана насока