Выбрать главу

Сам цигуларина, слепеца дядо Гръдне

Василчин, сам и той, опрян на своя щап

и от внучето си поведен — макар и сляп,

и той излязъл бе юнаците да види.

По прозорци, врати, дувари, керемиди

и плочни стрехи там наоколо, навред,

са хора струпани — и хвърлил да би глед,

той няма никъде на празнина да падне.

И тоя живи мрак от хора, тука жадни

да види надошли юнаците, при пръв

вик: „Идат!“ — урна се — и мигом се такъв

нададе крясък, шум, и блъсък див настана,

и неразбранщина такава се подхвана,

че би й завидял дори самият ад.

За дълго врачките ще има в Каменград

извяхнати нозе да вържат и обтягат,

подпухнали меса со билки да налагат,

по къщи и кръчми с подкачки и псувни

ще има за какво да се разправя с дни…

Само юнаците, притиснати, запряха.

И пред Войводата сега изстъпа Влаха:

„Войводо! Отборни юнаци! Добър час!

Надеждата сте вий на цял народ. На вас

лежи великата задача за изхода

на делото. И днес, когато ви народа

изпраща — своята душа изпраща той!

Бог нека ви крепи десницата и в бой —

отдето пак дави с венците на победа

посрещнем. Цял народ на вази днеска гледа!

Сбран на изпращане, един издига глас —

Войводо! Отборни юнаци! Добър час!“

И емна се отвред и проехтя въздуха

от хиляди гърла там: „Добър час!“… А глухо

сред тоя бурен вик се счу: — „Сторете път!

Сторете път!“ Но тъй остана си викът

нечут, и никой се от място не помръдна.

Сега обади се и Дрина, там отвъдна

страна: „Носете вий и много здраве там,

където идете“ — но сварил туй едвам

да викне, ето че Хъшлака изгърлани:

„Юнаци! Да живей народното въстане!“

И пак: — „България свободно да живей!“

„Смърт на тиранина!“ — подхвана поп Матей…

И „Смърт!“ и „Да живей!“ размесом проехтяха

като че сборени — за миг се ту смълчаха

нататък някъде, ту емваха се пак

и бурно екваха. И сам подава знак

Войводата с ръка, но нито вик престана,

нито отвори път наоколо насбрана

тълпата. Тоя се изпънал там далеч

и вика, що му глас държи, а друг за реч

размахал е ръце, зове и настоява,

и посред общата безредица и врява

едни се блъскат там издигнали в ръце

цветя — тук с рукнало в червенина лице

мома, там угледна невяста се провира,

а там старица — виж, че нищо ги не спира,

додето всякоя до своя сив сокол

не сегне — и макар че вече е забол

на чело китка — пак и друга му забожда:

и младия сокол от коня се привожда

и жадно впиват се устата во уста…

А други отдалеч, несмогнали цветя

да подадат сами, ги хвърлят, и градушка

от китки заваля. Лови ги тоз и пушка

с тях кити, онзи ги на пазвата боде,

а трети излека от кон се приведе

и кити челото на вран кон, там с копита

земята бъхтещ. Пак да викне се опита

Войводата, но пак задави му викът

наокол врявата — и крясна тоя път

самичък поп Матей, след него Беламоре

и Влаха и Дойчин, и с лакъти нагоре

пак запроправяха, и сбута коня сам

Войводата — и път отвори се едвам

и тръгна, с викове изпращана, и мина

по равний полски път юначната дружина.

Край пътя поп Матей, изпратен на бинек,

юнаци ръсеше и „Славою во век

благословен бъди во битвами прославен“

гърланеше — тропар от него си съставен

нарочно засега, и с дружен глас подзет

там и от другите свещеници. Напред

тук пред юнаците излязъл, знак подаде

левент юнак, и в миг изви се и раздаде: —

„Към нази цял народ обърнал е очи!“

И кръмна дружен клик, далеко да ечи

пронесен: „С нас е бог! На смърт или свобода!“

И вик и крясъци заглъхнаха в народа,

като че сила ги вълшебна там скова

и, притаили дъх, те дивните слова,

нечувани слова, на песента ловяха

безмълвни. И съвзет, изви се сръчно Влаха

да викне пръв, но го спревари поп Матей,

издигнал вече кръст, и крясна: „Да живей!“ —

от хиляди гърла изтласкан се раздаде

вик, сякаш земетръс просторите разклати,

и през полето той нататък проехтя

подир дружината… А ето вече тя

зад ридът там далеч завива, отминува,

и песента им се едвам-едвам дочува,

отделни думи сал: „Свобода!“ и „На бой!“

„Войвода!“… Ето веч децата пъстър рой,

затирени след тях, се връщат там по ръта

надолу. Сетния юнак зави из пътя…

А дълго още все стоя извън градът

навалицата там по път и кръстопът,

по прозорци, врати, и стрехи, сякаш чака

все още нещо тя, и в говор се разтака

насам-натам. Но ей най-сетне се назад

те заразиждаха полека в Каменград.

Захожда слънце. Мрак се спуща над полята.

Дойчин и Дивисил, а с тях и двама брата,