ездача право там на гърчевия дъб
о стволът: хласната в изпъкналия ръб,
главата му на две полвини се разпръсна
и стволи околни и с кръв и мозък пръсна…
От падналия кон отскочил, друг един
се спусна през ридът несвесен — в миг Горчин,
изскокнал среща му, халоса го с кондака
на пушката — и пак из урвата юнака
с премазана глава се възнак превъртя…
Полека дига се димът. Из пустошта
гръм тук-таме се чуй и пропръщи куршума
нататък някъде, през дъбовата шума
просвирил — може би ударил там на бяг
и озован далеч зад хълмовете чак
е някой, стражата с когото се разправя,
отпред пусиите из гъстата дъбрава —
а негли в някой куп, сред падналите, свит,
изплашен, притаен, или пък недобит
и мръднал някак, там куршума го добива…
От целия отред кой знае дали жива
душа се отърва и върна се назад
да каже що видя. — А вече в Каменград
на вихрогонен кон летеше Делибана,
понесъл бързо вест на всички на всички там желана.
Но от засадата не мръдна ни един
там, дето бе на пост. Сал Влаха и Горчин
за оглед другите окопи обредиха,
окоп подир окоп, станиха и редиха,
и вече втори път до вражий стан дори
примъкваха се те, далеко зад гори
там долу, дето се войските бяха спряли, —
тревожно чакащи, а негли веч узнали
съдбата на онез, които се при тях
не върнаха; и там и сметка и уплах
ги спре. Кой знай дали тям истинските сили
са знайни? може би, че те са окръжили,
по вест невярна, тук по-силен враг и град
по-твърд!… И при отпор нечакан, те назад
сплътиха редове…
Настаня пладня. Звъни
отдавна на съвет от вестници, събрани
в окопа на Висок, от снощи отреден
за среща, бяха се Сокола и Младен
и смръщений Хъшлак отново заловили
на препирня.
„Това, че днес сме ги отбили —
то пак не топли ме — намръщений Хъшлак,
прекъснат подлови: — и ще повтаря пак,
това, което ви говорих и нощеска —
ний трябваше градът да го очистим. Днеска
на наша е страна победата — кой знай
по наша сметка ли, или по сляп случай —
и утре нека е, и в други ден все наша…
А после? Казвам ви — такваз ще стане каша,
че… Както щете вий, а по ще е добре,
доде е време, не когато чак допре
до кокал ножа, ний градът да го изпразним!…“
— „Пак старото! И пак ще почнем да се дразним —
прекъсна го Сокол: — Не сме се за това
тук сбрали…“
Но потрай. Не ми е онова
на ум! — обади се отново пак Хъшлака: —
Което отпреди поддържах, — мен мерака
за него мина ми, откакто се реши
не с чети, а така изцяло… Кой греши,
кой прав е — туй сега най-малко ща да зная.
То вече свърши се. Тук друго аз желая
да кажа… Гледах ги со зяпнали уста —
заложили се тъй на своите места,
да, да — иди им се надявай: мойте триста
не мръдват, синковци, сам мигнах: и ги чисто
избръснаха — поне тъй двесте — нека сто
да бъдат! — Първий залп порина на место
пръв ред — почервеня от фесове припора…
И, гледам, изведнъж изскача Зеленгора —
това, момчето, де: — „Дръж! — вика — пъся сган!“ —
и слуша се… „Къде? Ей, още за курбан
е рано!“ Сдърпвам го. — Ей други пък отсреща —
и той такъв младок. Търпи ли ти гореща
кръв: „Дръжте! Майка ви поганска!“ Доста зор
си видех, докато на самия припор
да ги сдържа… Та то седи ли се: по рида
надолу хукнали турчата — тоз оприда
гологлав, онзи там, в потури замотан,
се пъне — люпне се, пак скокне… и „аман“
и дюкане и смях… Захвърлил пушка, тича
хе татък някой: друг се прязглав прескомбича;
отвъд по урвата се люпва, поорал
с глава, висок помак: — насам-натам гаджал
се люшка… Ако мож, задръж ги. Момчетия!
Те мислят — свършва се тук, с тая бъркотия…
Да, да — додето там тръбата потръби
отдолу… Паплачта най-първа се отби
най-лесно, паплачта помаци и гаджали.
Но ей по припора низамите, подбрали
нагоре — спират се, прилегнат, стават пак —
дим блъвне, — „пат! тю-фюу!…“ — И смръщений Хъшлак
сви устни — и готов да каже как курушума пищи.
Но го Младен сега преби през дума:
„Де почна, а къде отплесна!“
— „Аз все там
ще я изкарам. Аз къде отивам, знам…
Добре де, нека го тогаз изкажа право:
не са се засега опомнили наздраво
момчетата и те са храбри засега,
куршумите за тях все още са шега,
че още никому мустак не е покътнат —
а утре, в други ден, когато се гаврътнат
тоз-онзи… Храбри са момчета: храбростта
им е в незнането какво е туй смъртта,
и още шикалка те смятат все куршума…
Кръв видят ли, ти виж, изгубили ума