Выбрать главу

що бе в душата му от вчера мисълта

заседнала; но той прибърза, преди тя

отново да избий, насила да я сдави:

— „Не вярвам тъй да е… Не ще да обезслави

той свойто име тъй — това не е юнак

на думи само… Ний не трябва тука пак —

сега са други дни — миналото да ровим

и не за работа с подкачки да си тровим

душата. Знайте вий, той мъртъв или жив,

тук ще се върне пак! Езика си бъбрив

ти спри и в радостта от днешната победа

раздор не внасяй — че не знайш каква увреда

между борците би излязло от това.

Реч необмислена изплаща се с глава!

Недей забравя туй. И тук да си остане

това, що каза ти… Ний губим време, сбрани

тук. Всякой мястото, което е сега

заел, ще го държи докрай. И чак кога

се види надделен и за назад принуден

да се оттегля — той в отстъпвание муден

да е, до вторите окопи, — а така

и после… Винаги да има подръка

един ли, двама ли, с които да явява

на нас, на другите. И чак когато вече спрем

там ний на третите окопи — ще дадем

най-важния отпор. Тогава, подкрепени

и от юнаците в градът, за настъплене

изгодно е: врагът когато изнурен

от нападения ще бъде… Вярвам, с мен

да сте съгласни вий… Това бе план в съвета —

сега е заповед!“

Но вихром през полето

летеше, яхнал кон, що му е сила, Влах,

отгоре, и едвам да го запре пред тях

съвлада, буйний кон, потънал в пот и пяна:

„Валят! И на Просеч пак боя се подхвана!“

И без да чакат те за повече слова,

кой както свари кон долавя, прязглава

готов да полети… А ето че напреко

през нивите лети и друг, и отдалеко

крещи… Ей трети се задава… Но ги тях

те и не чакаха — вестта на потний Влах

им стигаше. Една-две думи на раздяла —

и се понесоха нататък през превала,

по своя знаен път на четири страни.

А боя беше се започнал. В далнини,

като през облаци, затътнаха гърмежи —

прекъсваха и пак… Отнякъде прореже

и остро пропищи през въздуха на юг

гранат — дълго се проточи острий звук

и бозна де завей, чут първи път тъдява

такъв и в небеса тъй бързо да минава.

И друг и трети пак… Буботи и ехти

на север там далеч, зад тъмни висоти,

на изток и на юг, през хълми и равнини —

като кола кога през улицата мине

и свий зад ъгъла по острий калдъръм,

кой знае накъде, а тътен тъп и гръм

се провлече далеч подире й. Далеко

зад хълми, тук и там, издигне се полека

и свие ивица едвам съзиран чад;

а ето по-сгъстен, задава се отзад

и други — стели се полека и възпира,

като че облаци от буря, що се сбира

там нейде и пълзи насам и все насам…

Ей конник мярна се и пролетя, едвам

съзиран — ето го на билото възлязва.

Нататък, дето се реката в хълма врязва

на юг, по равний път, край гъстий ракитак

и други се вести, и скри се той, и пак

показа, и лети — ей преко, път пресякъл,

сви към града, стълп прах подире си повлякъл.

Към вечер слънцето преваля. Из градът

през залисията, кипежа и шумът,

нарядко счуе се далеко само някой

да избуботи гръм и тътен тъп; но всякой,

дори дозел, за миг ослуша се така

едвам, и залови пак с ударна ръка

подзета работа: че пред умът му смътен

досетка минваше — това ще бъде тътен,

около Каменград какъвто тия дни

не млъкваше, и тук, и тамо в далнини

от упражнявани по стрелбища дружини…

Към вечер слънцето преваля. Тъмносини,

запрели по Арбут и горе на Лисец,

се пръскат облаци и топъл, тих ветрец

вечерен откъм юг полъхна; и с закана

от три дни виснала над Каменград, в Балкана

се нейде бурята отвлече. С вечерта

и тишината й, по-ясно се в града

и тътена зачу и честите гърмежи

далечни — като че когато се примрежи

над летните поля чер рояк скакалци

летещи бозна де, зловещи пришелци,

с невидими крила бучащи зли примежди

над позлатилите по нивите надежди

на бедний труженик. И както тъмний шум

дозели, рукват се едни по равний друм,

а други напреки навън в полето тичат,

кой щото сварил взел, тумтят, гърмят и кличат,

бедата идеща дано да отведат —

така се рукнаха сега навън градът

тълпи мъже, жени, макар без шум и врява,

незнаещи какво, но все че нещо става

предсещайки в уплах… Далеко пред поля

към юг се конница изви, претрополя

и в облаци от прах изчезна. Ей през ридът

към изток блеснаха оръжия — то идат

дружини. Други се подире им отзад

задават; а далеч, току до самий град,

и други мяркат се. Градът на крак дигнаха

вестците — и на бой юнаци провървяха

на върволяци там, накуп и насаме.

А наизлезлите извън градът, таме