Ти знаеш со цървул баща си кой подритва!
Не с чуждите, а с вас ще трябва той на битва
да стане и да се избави навсегда
от вас, от своите негодници чеда…
Кого вий псувате? Баща си? Вам же горе!“
„Добре си е!“ — мустак опънал Чер-Чемера пошепна.
„Знам ги аз. И онзи ден и вчера
и днес… От вашите псувни се проглуши
светът. Народа е на прагът да реши
една от своите задачи, най-велика —
а вие… Извор на омраза само блика
в душата ви. Кога омразата роди
на тоз свят нещо? Туй, което и преди
съм казвал, казвам го и тебе: обикнете
и во душата ви най-хубавото цвете
ще цъфне — вярата в народа. Той избран
народ е. Току-тъй съдбата в своя план
не е отсякла тук да бъде. Не безцелно
той тука турен е, на таз земя пределна,
между сегашния и някогашний свят,
на синура между възток и запад. Млад
народ сме още ний, и в нас сами измама
не ни встари до днес. Бял косъм още няма
ни в наште истини, ни в нашите лъжи.
Но в нас оставена е кръв да отлежи —
кръвта на толкова изчезнали народи!
Тя в наште жили, в нас се мята, бие, броди,
кипи. Прислушай се в кипежа й свети
и чуй — чуй ехото на нявгашни мечти
и непостигнати възвишени надежди,
стремежи спънати в невидими примежди,
макар съзнавани — незнайни тайни пак
и въжделения изчезнали во мрак,
неопрадваните съмнения и вери…“
Избърза Чер-Чемер, настигна ги и смери
Той с поглед стареца учуден отстрана,
като да каже реч. Но вече подхвана
тук Беламоре:
— „Ти, тъй както я подкара!
Забърка ти дивяк от истини и вяра,
и с тайна някаква подмасли всичко туй.
Ти по си стар от мен, но да прощаваш. Чуй —
недей насвос хаби ти словото си вещо.
На пътни умове кажи ти пътно нещо!“
„На пътни умове по-лани в каменград
тез пътни каза ги големия му брат
на Дрина. Трябваше и ти да чуеш тия
от него, онзи там, професора в Русия.“
— „Та чух ги — чувам ги и в твойте думи днес.
На тия корена не ще им е тъдез.
Това са мъдрости от книгите родени —
дълбоки мъдрости! Фантазии! На мене…“
„На плиткото роден… ти плитко дириш брод! —
отвърна Дивисил: — Чуй, наший е народ
мрак, хаос, някаква непостижима тайна —
и в него върши се, за никого незнайно
как, всичко онова, що видимо пред нас
излиза. Мълком то се върши. До ще час,
то знай, ще се яви това, което вещо
се готви — видното в невидимото нещо.
За свойто дело той не води сметка с дни.
Той трупа с векове за дело планини
градиво — трупа го и търпеливо чака.
Той чака оногоз, единия, из мрака
за подвиг който би извадил и на свят
явил и волята и силата му — с млат
скалата да разбий на неговите тайни.
Това, що трупа той, не трупа за нетрайни
неща и затова не бърза. Идва ден
и онзи, който е за подвиг отреден,
и волята му той ще вземе в своя власт.
Народу волята! Оная буйна страст,
стихийна в пориви, во средства безогледна,
която шествува в живота всепобедна —
че в нея пламъка на творчество гори.
От него сътворен — той него да твори!…
И ето — казвам ви — помнете мойто слово:
градивото у нас, в народа, е готово —
но онзи, чаканий, единий, де го той?“
— „Как де го?“ — Не един, не двама, цял са рой…
Как де го? — се изви за дума Чер-Чемера.
„Недей на своя си ти навик изневеря —
мълчи!“ — му сопнато извика Дивисил,
и през ливадата, от равний път отбил,
той тръгна. Тръгнаха и двамата след него.
„Вас питам: може би че вие знайте — де го?
Ти? Той? И аз? Или ония ще са то,
там що се бият? Млад и свредел и длето
това са. Сечива за майстора. Градиво
и мъртви сечива за делото му живо —
и тяхната съдба е в него да умрат!
Било е тъй, и тъй ще бъде всякой път —
Умрат ли — делото с тях заедно умира.
Не им е делото тям извор — не извира
струя на подвизи за бъдаще от тях.
Седемдесет годин живея аз. Познах
живота; вземах дял и ази нему в хода.
Аз не видях на нашия Войвода
подобен: пъргав, горд, решителен и смел
и ясен в своята определена цел —
и пак: той не е Той, когото всеки чака!
Готов е той дошел при нас. Готова всяка
лъжа и истина за него е в света.
Душата му не е достъпна за мечта
отвъд зад онова веднъж определено…
О, аз Войводата обичам. Но в Младена
е моята душа — макар че е и той
не Той! В Младена аз съзирам как и кой
пред моя поглед се за бъдното създава.
Младен — очакваний за подвиг предвещава.
Предтеча е Младен на онзи, който ощ
не е роден — но веч, в пробудената нощ