на сбор. По билото, тук пръснати, там сбрани,
отстрелват се едни и дърпат се назад
полека. Там отвъд изпънал се е Влад
от Попинци, крещи и нещо се заканя;
приклекне, изгърми и пак се Делибана
помъкне. Счуват се псувни и неразбран
вик долу. Още се разправят там Деян
и Бошко, заедно с Долнемахленский Тръне,
с отбитий сетен рой низами. Да се върне
извърна се Деян — из ниския трънак,
отзад, го изведнъж налетя зъл помак
и с щик под плешката отляво буторяса,
на помощ впусна се тук Тръне — и довтаса,
но късно, и макар че лютия помак
с премазана глава се в ниския трънак
превърна, изрева и вирнати замята
нозе, — Деян се сви и люпна на земята:
промушил бе щикът юнашкото сърце?
И свари само той да поднесе ръце
към гръд, де острий връх на щика бе промушен —
и превъртя очи и грохна се бездушен…
Престанал беше веч навсъде боя лют
и върл. И тук-таме куршум прописне чук
едвам, кой знай отде и закъде пропратен.
Ей вик се пронесе. Отнякъде невнят,
чак до окопите, се счуе горе стон —
и виждат се далеч таме по голий склон
как с гърч премятат се оставените жъртви,
и борят се с смъртта, ранени, полумъртви.
Престана лютий бой. И морните борци
се по окопите прибраха. И венци
на слава не едно чело ще да окичат.
И майки и чеда ще плачат и наричат,
сдни за свиден син, а други за баща
умрял в юнашка смърт — тях, клети в нищета
оставил. В песни тях певци ще ги възпяват,
доде се и борци и песните забравят —
до нови пак борби, за нови жъртви пак.
Ще ахне Дивисил за своя син юнак,
чул в боя на Висок юнашки как загина —
окото му сълза, последня може би;
но твърд е стареца, скръбта ще прескърби,
и зарад свиден син с въздишка ще отсъди:
Не беше моя дял, о, нека негов бъде! —
За мъж е мъжка смърт. Не е последен в род…
Дай боже другите на своя си народ
в борбите, винаги и винаги победни,
между борците му дано не са последни!
Не трая много мир и отдих от борба.
Ей долу екнаха тръба подир тръба
отново. Първий щурм юнаците отбили
едвам — и хвърли се пак с подновени сили
върху им лютий враг, орда подир орда.
И зареваха пак, далеко зад реда
на враговете, топ по топа — запищяха
гранати: тук едни, като напред, се вряха
в земята, друга там, разкъртила пръстта,
изфуква пак навън — и писна, затрещя
далеч по припори, на късове раздрана…
А пред люнетите, на рудната поляна
в набрания чакъл, сревани изведнъж
ей две се сблъскаха, изтряскаха и дъжд
се урна камъни и пръснати парчета…
И пак, и тоя път, борбата бе подзета
на север, дето бе Младен. А наваля
сган и отвъд, и там за щурм се разпиля
по склона дето бе дружина сбрал Хъшлака,
смълчан, ордиите отблизо да причака,
на щик — и нямаше там не един юнак:
и Ветко и Стоян от Стрелча, Смил Кавак
и Бошко Стария и Нешо Балабана —
чет нямат… и от тях най-вече за Деяна
намръщений Хъшлак изскърца зъби, свил
в гняв устни — за синът на старий Дивисил
и сестрин годеник, от него тъй обичан…
Пред средния редут, на дорест кон разтичан
зад пълчища за щурм готови, сам Адил
премина. Ето спре, юздите мигом свил
на пъргавия кон, и спре го и отседна
и махна сабя. С вик се паплачта безредна
нахвърля… Горе там, на върхът на рида,
с току-що придошли юнаци от града,
Сокола беше се отдавна сам да бди
изправил — и ревът на дивите орди,
когато до прицел на пушката достигна,
замахна той с ръка — и дружен залп изригна, —
и друг! И почна се чевръста перпирня
куршумна — голата неравна стръмнина
отдолу на гърмеж отвърна в миг с гърмежи,
и сякаш въздуха се сепна и наежи
от пукот и ехтеж. Изви се на кълба
дим — ниско сляга се, запъпла. На тръба
тръба се отзове. Изблъвне плам — отскочи
бял дим. И пак. Далеч се урне и проточи
залп. Нейде тъп и глух подзет, протътне шум…
Ж-ж-ж — остро прожижи отплеснатий куршум,
с-с-с! — като знак за млък да дава там просъска
друг, трети… През димът се тирне и разпръска
напред низами рой — прилегнат, скокнат пак;
и тресне, запращи гръм подир гръм — в букак
като че ли кога дърва секат дървари…
А сякаш тоя трясък да заглуши превари
отгоре блъвнал залп и татък разпиля
куршуми: също тъй по стръмен път коля
с чакъл когато се надолу влачат — рипне,
превие настрана подплашен кон, — и сипне
и с трясък урне се чакъла… В миг се сбра
на върха дим с димът. Замлъкна гръм. Раздра
вик въздуха. На враг врагът налетя стръвен,
и щурмът почна се отново, див и кръвен