насам един, превий нататък друг несвесен
и превърти се… Вик и цвилене… Понесен
цял рой се извъртя — и повилнял на скач,
кон дигне предница, и метне се ездач
отхвърлен; кон, ездач понесъл, пърха, хита
и превърти се кон с ездача — и полита,
върху му друг отзад, препънат превърти
и грохне се и той…
Ей повилнял лети
зелен арабски кон, изпънал дълга шия:
ранения юнак, увиснал на зенгия,
влече и мята той — насам и все насам…
Пръв вихрения кон съгледал, и едвам
съгледал, изрева Стоимен Ружин Брода:
„Войводата!“ Подзе и Райко Самохода:
„Войводата! Това е неговия кон!“
„Войводата убит!“ — извика Симеон
Диманин,… но, извит, Мъдрителя го сврасна
со сабя през уста,… и превъртян се трясна
юнака, в ужаса на кървавата сеч
изрекъл първата и съдбоносна реч —
и, грохнал повторно, с кръвта си пак я блъвна
нечуто… Извъртя пак сабя и се ръвна
Мъдрителя — срева на Брода… и светът
юнака видел би за най-последен път,
но в него миг, връх тях налетял, ги размята
понесения кон и, съпнат сам, в земята
удари с преднида и трясна повален.
И ревна Брода, свил кракът си преломен
през свирката надве от конското копито,
изписка Делчо Рад и поора с пробито
чело връз мъртвия Стоимен Детелин…
Останал на нозе Мъдрителя един,
преварил овреме да се отбий стъписан,
извърна се сега и се озърна слисан —
и виде как трупът се метна, превъртян
през коня, люшна се, и на гърба прострян
ръка изпъната през гривата отхвърли…
Отново пак се бе подхванал боя върли.
Но тия, преди миг що бяха в първий ред,
при всякой удар що летяха все напред,
отстъпваха сега назад, на ред последен —
и вече техний бой не беше бой победен…
Крила разперила, изви полет смъртта
сега и тласна тя на врагът паплачта
връз пръснати борци от ужаса обзети…
Един Мъдрителя не виде и не сети
обрата на боят, ни викът неразбран:
че на Войводата над трупа кървав спрян,
изпуснал сабя, той стоеше там загледан,
как алена струя по образа му бледен
кръв още все тече, от зиналата рана
на челото, — и зей юнашка гръд раздрана,
когато сприхав кон ранения юнак
е влачил… Претрошен е десния му крак,
и сабя счупена острилото си вбола
в разръфано бедро… „Това бе твоя воля —
и се изпълни тя!“ — Мъдрителя изви
стреперали уста… но в миг го залови
отзад за рамото ръката на Хъшлака:
„Какво си спрял! Юнак не плаче за юнака —
спасявай се…“ Изви Мъдрителя глава,
и спряха смръзнати на устните слова
ответни: пръснати от припора, отвсъде,
отстъпвайки и те на куп един събран,
последните борци налитащата сган
отбиваха. С ръка пресегна бързо, сдърпа
и скъса пазва в миг Мъдрителя, и кърпа
извадил — майчин дар й спомен, на сърце
скъп носен досега — со нея той лице
прикри на мъртвия войвода. И обърнат,
той грабна пушката на Ворча, там превърнат,
и в него, в ужаса предсмъртен, поглед впил…
А с бесен рев врагът насам бе навалил,
и Бошко от Бързан, Стоимен Брадски, Лола,
Китан и Рад Белиш, Тумбал и Стойчо Кола,
пред него сетни те, нагоре се едвам
отстрелват, бьрзайки по припора. И сам
Мъдрителя се с тях нагоре закатери —
и спре, и пушката насочи и помери,
но в уморената ръка притрепна тя
и блъвнатий куршум нахалос пропищя —
последния куршум изстреля татък в сброда,
връхлитащ да добий с кондаците си Брода,
разперил в ужаса насреща им ръце.
ЧАСТ ВТОРА
„Бог своя прозорец зад облаци затвори.
Изригна извори земята: от простори
небесни блъвнал, дъжд на порой заваля.
Потънаха гори, изчезнаха поля,
петнайсет лакета вода над планините
се дигна… Ден по ден минаваха се дните,
и колко минаха, не знаеха се те,
че никой техний чет нема да прочете —
че жив на долний свят нито един остана.“
И битописеца пред мене жив предстана,
на Вехтия завет през простите слова:
и виждах ази как плешива той глава
над книгата привел, спокойно нето шепне —
и пише старата десница, без да трепне.
Той пише приказка от някогашни дни,
предание за туй, во тъмни старини
което е било — кой знае и било ли;
повтаря спомен той за нявгашни неволи,
за дни невидени и за незнаен дял —
за свидна жъртва сам нито сълза пролял.
И нему леко е било да изговори:
„Бог своя прозорец зад облаци затвори!“
О, като него аз да бих можал така,
спокойно уловил перото во ръка,
да кажа: В Каменград жив никой не остана!
Не би имало кой, което в него стана,