впи в жилавия врат на стария юнак
нокте — и него той пак да отметне свари…
Но ето хукна се и друг, отпред превари,
и през нозете го с кондака прекоси —
и грохна по очи Хъшлака. А от вси
страни безчет ръце протегнати се впиха
в юнашката снага… Изпъна се, изприха,
и, зъби скръцнал, се изви юнака стар
на жилави ръце под тежкия товар…
Не сила силата надви, а подкосени
нозе прехрускаха… И зверски настървени
псувни и викове, заглъхнаха слова
юнашки, сетните слова — и той глава
в несвяс прихлупи. Тъй издигнат бе несвесен
той на ръце, и в миг, до стобора донесен.
Издигнаха го там на островърхий кол,
опънаха — схрущя… И острий върх, пробол
корема, над гърба изскочи разкървавен…
И примъртвелий труп, да виси там оставен,
претръпна; зинаха разчекнати уста
и алена струя проточи се кръвта
из тях… Претръпна пак и бавно се отпусна
да стине посинял юнашкий труп… А, гнусна
псувня избълвал, тук левент един помак
присегна, дръпна му провисналия крак
и, с вик от другите подструван, го опъна
и в кола мъртвий труп по-надълбоко втъна…
Такава бе смъртта на смръщений Хъшлак,
мъчителната смърт на гордия юнак,
мърцина не живял и не умрял мърцина…
И пак пияната от зверщина дружина
отново хвърли се през стобора назад,
и смеси своя вик на рикналия ад
с ревът, и тамо, де на бясната разправа
в гъмжилото се нож през ножа превъртява,
щикът преваря щик — и близо и далеч
грохти ехтежа тъп на кървавата сеч,
и стон и крясъци…
Младен, Страшил и Влаха,
премятани от двор на двора, тук през стряха,
там през дувари, там през ниски плетища,
у поп Матееви, през задните врата
до хлявът, влязоха… Отвъд отнейде тъмни
се счуват викове; към горний край прегръмне
залп; нещо урне се. Отсреща изкрещи,
изписка женски глас. През двора пропищи
куршум; след него друг. И нямо се кръстосат
юнашки погледи… Прозорци се халосат…
Претракаха врати: отчаян писък, вик,
и зверски рев — и гръм през двора екна. В миг
из къщи урнаха низами като хала
по стълбата — пред тях и Вела полетяла —
на двора вече… С вик борците върху тях
се впуснаха. И пръв налетялия Влах
кондака превъртя; извили щик, среваха
Страшила и Младен… Три трупа се сгърчаха
пребити… полетя четвърти — но зъби
изскърца, метна се, изви ръка и вби
издигната кама в гърдите той на Вела, —
и както бе ръка насреща му подйела
да се от удара отбрани, възнак тя
се повали. Очи извърна и уста
в предсмъртен трепет сви и сви ги и отвори,
и свари в полусвяс едвам да проговори:
„Баща ми… той умре отсутра… тоз гаджал
там, онзи — хвърли го, тъй както бе умрял
на одъра… да — там го хвърли през прозора —
да ме изтръгнат те от него… там на двора.“ —
и думи шепотни прекъсна ги смъртта.
Тя беше хубава родена на света,
но в робска бе земя тя хубава родена;
а хубост не вирей в земя онещастена,
и на живота смърт без време туря край —
едничко щастие, което роба знай,
едничко щастие на таз земя нещастна…
Отново вик се счу и зверски рев. Претрясна
на улицата гръм. И втори. Изпищя
дете, жена… И в миг през джаснати врата,
нахълта в двора сган низами настървена.
Но вече нямаше там в двора ни Младена,
ни Влаха. Метна се последен там Страшил
през стобора отвъд, озърна се, извил
глава, и скочи той, и в тъмната градина
изчезна… Стръвната налетяла дружина
низами втурна се към къщи най-напред,
и там, претърсила по стаите навред,
отново в двора се изсипа пак из къщи
и се по пустий двор разпръсна и заръщи
насам-нататък. Сам, под стряхата прострян,
лежеше поп Матей, и погледа му взрян,
безжизнен поглед тъп, тях сякаше следеше.
Там, през прозореца изхвърлен, той лежеше
разрошен, настрана с изкълчени ръце —
на осветеното от бледнина лице
смъртта се хилеше в усмивката на устни
скривени… Хвърли се сганта и с рев и гнусни
псувни, и смушкаха мъртвеца те за миг
со своите щикове — и хласна го с ритник
един в лицето, с нож носът му друг отсече,
а трети скепса му брадата и повлече
трупът, и метна го и джасна настрана,
и от брадата му отскубнати влакна
издигна и далеч от пръстите си тръсна…
И пак през портите изскочи и се пръсна
навън през улици полетяла, сганта…
А вече бързо се над Каменград нощта
заспуща, тъмна нощ, беззвездна, неприветна,
и като тат дошла от никого несетна;
и над Бунай далеч, на тъмния й скут
увисна месеца пак кървав и издут…
Далеч се емне вик. Ей писък се зачуе