по-близо. Тресне гръм. През улици нахлуе
бърз тропот — гльхне в миг… На сбор тръба тръби
нанейде… Изфуча и в небеса изби
и дръпнаха — и пак на висини избиха.
Изтряска, урна се стена — избухна плам
там и отвъд. И вик и писъци… Отсам
гръм трясна. Зов, и друг, за помощ зов, повтори.
Изтракат там врати — и сенки се през двори
преметнат. Крясък, вик — и врява на борба…
На сбор отнейде пак обади се тръба —
зловещо протръби, превий и се отдръпне
и в емнатия вик задавено претръпне…
Нощ падна. И в нощта не сякнаха ни миг
далеко под градът и гърмове и вик…
И до зори вилня разправа кръголочна;
Нощта не спре това, денят, което почна —
пренесе ужасът през своята тъма
и го на ясний ден предаде тя сама,
втор ден на кръвнини, и втор и не последен…
И на мегданя там, де ужаса победен
сред писъци в сечта се беше почнал пръв,
и черната земя заля потоци кръв,
ревът и ужасът пак първи бе престанал.
Затихна всичко там. И месеца застанал
на небесата блед, спокойно бе прислал
кръвта и жъртвите с бял сребърен месал,
и диплеше му той кенарите дамживи
по голите тела на мъртви, полуживи,
умиращи без стон на мъките в гърчът.
А бродят още все там сенки. Претърчът
като хиени, тук и тамо се оглеждат
над трупове; отвъд се спират и привеждат
и бързат, трупове повлекли за нозе
нататък. Огън се край стобора възйе —
ей лумнаха отвъд и други… Буйни клади
извиха пламъци. И върху тях грамади
там свойте паднали по ширния мегдан;
врагът натрупа. В миг високо разгорян,
подйе се огъня и лудо по земята
и сенки надалеч и светлина размята:
сборичка ги и свий — и пак проточи; в миг
сбере ги — хукне с тях нататък: кървав лик
се мерне тук, а там накастрена и свита
ръка — оттатък чак глава на кол набита
изпъкне — погледа на мъртвите очи
приблесне… Свий ги пак и метне, претърчи
по голите стени отсреща и разпръска
и сбий, като на бой напусне ги и сблъска
една о друга там сборичка ги — и пак
ги урне, унесе нанейде в нощний мрак
да се невидими те татък доразправят.
И сякаш те едни все още продължават
там долу дивата престанала борба…
А вий се пламъка и мята — по гърба
отсам се превърти над млад юнак, прегънал
снага над пушката, оттатък над потънал
в кръв старец, в раните на гола женска гръд, —
и спре се, застои, и хукне чак отвъд
и претрепери там през кървавите бари,
и емне се за миг по белите дувари,
прехвърли покриви и сниши се, превий
по труповете пак, запъпли там, избий
отново и огрей и погне татък мрака…
Един над стобора, на острий кол, Хъшлака
набит се виждаше през цяла нощ огрян
да висне, чак дори от ширния мегдан,
когато пламъка по кладите се дръпна
и по жаравата над пепелта затръпна
да гасне. Локва кръв под него на пръстта
съсирена тьмей, из зинали уста
изблъвната — висят ръцете посинели,
и, през главата му отпусната, на бели
фъндаци спущат се провлечени косми…
Мъртвило е навред. Из нощните тъми
надругаде врагът, за кърви още жаден,
се втурна. Счуе се далеч-далеч нададен
вик. На мегданя е мъртвило. Тук и там
се сянка появи и скрие пак. Едвам
отнякъде се счуй плачът на малко дете,
кой знай примачкано къде под труповете,
примлъкне, пак се счуй, отново пак запре —
и слабий му гласец в мъртвилото замре.
Песен осма
ПОСЛЕДНИЙ ДЕН
Сеч и гонитба. — Убиват Белина и Ралка. — Войската огражда и напада черковния двор. — Сечта в двора. — … Надвечер. — Ходжата вика за намаз.
В зори се поднови, което в мрака глъхна
зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна —
и вчера побледня пред ужаса на днес.
По улиците кръв, проливана нощес,
и вчера, още се по калдаръмни стоци
отича — ето пак че рукнаха потоци,
и тук при трупове натрупани накуп,
а там разхвърлени, отново труп до труп
се свалят — тука мъж на късове разсечен,
там старец, там жена… Ей грохна се препречен
на портний праг трупът на угледна мома:
там стигната и там накастрена — сама
с кръвниците в борба оставена да пази
моминската си чест: откъснат от чепрази,
коланя татък се отметна во кръвта —
разголени бедра издраскани, уста
раззинати за вик и в сетен стон замрели
разчекнати… И вред раздрани, посинели
меса, откастрени захвърлени ръце…
Край стобора глава отсечена — лице
извърнато, очи нагоре мъртво взрени…