не виждайки къде. И неведнъж досяга
чак до окопите врагът затирен в бяс —
но с трясък екваха фугас подир фугас
и в димни висини размятани летяха
разкъсани тела — и от сганта им плаха
малцина живи се отърваха назад,
далеч со залпове куршумни като град,
пропращани. И смях и викове, па сбрани
там по редутите дружини, през балкани
далеч се пронесе — като че ли се смей
и той, Балкана сам, и вика и люлей
на тъмни лесове вършините в почуда
на пръснатата сган тъй бягаща в полуда.
Но често виждаше той и самия враг,
от свойте залпове и рой гранати, как
на храбрите борци косеше редовете,
и как окопите навалят труповете
юнашки; живите останали едвам
жестокия им щурм отбиваха оттам
куршуми свършили, изчерпали последни
и сили. А все пак настръхнали и бледни
те срещаха смъртта. И виде ужасен
побащима Балкан до него кървав ден
невидена, нито бленувана картина:
останалия рой от храбрата дружина,
пред повилнялата напираща отвред
сган, над окопите сплъти юнашки ред —
и там отгоре в миг полетяха дървета,
изкъртени скали, съсъди и парчета
от изпочупени оръжия, — цял рой
и мъртви трупове, на падналите в бой
и чужди, та дори и свои скъпи жъртви.
Бе ред — на живите сега самите мъртви
помогнаха. И пак бе лютий враг отбит —
и хукна пак на бяг, по урвестия рид,
далеко с щикове и байонети гонен.
Пет грозни месеца, и върл и непреклонен
ни на една страна, жестокий бой вилня,
и от барутний дим по преспи почерня
снегът. И лишеи по пукнатини хвана
засъхналата кръв. Пет месеца Балкана
друг звук не чу освен топовния ехтеж
и смъртоносний рев на залповен гърмеж,
от вик и стонове на жъртвите прекъсван…
Безчетно пъти бе врагът назад отблъсван,
и ризници от кръв съсирена гръдта
на Чалът, на Свети Никола, на Листа
обвиха, и гръдта и пазвите гранитни.
А все по-нова стръв, на кърви ненаситни,
налитат врагове по-върли ден от ден
връз отборния рой юнаци, загнезден
таме по върхове. Като изпод земята
орда подир орда изникваха — ръката
на провиденето по предуречен път
отвождаше и тях, обречени на смърт,
нататък преди тях, където и другари
оставиха меса и кърви по чукари и
дебри, вълците, соколи и орли
да хранят. Сган една изчезне, навали
на смяна друга ней: гъмжило в равнината
стануваха на стан, и там и в далнината,
додето погледа достига, като рой
мравунеци. А те, борците, в всякой бой
все намаляваха, гнезда високо свили
по преспи и скали, и тям на смяна сили
не си пробиха път… До тях бе само бог;
но неговия глас в душите им бе строг:
и те го чуваха во черний стон на роба,
на скъпи жъртви тъй безвременно во гроба
заровени, в плачът на сиротни чеда,
горчивата си чест кълнещи по света;
и той им казваше: да мре е тук юнака
дошел, не помощи от другите да чака:
юнакът е самси на себе помощник.
Посред гърмежи, дим и стонове и вик
те не усетиха денят как ден сменява,
и хали зимата кога изви, тогава
ходът на времето видяха те едвам,
тогава чак врагът съгледа го и сам —
когато гребена високи на Балкана
настръхна, вихрите когато с неразбрана
злокоба снегове разсипаха навред
и отбелязаха за пръв път ясно ред
по ред окопите на тъмен низ извити
под върли чалове, по тъмни, страховити
скалисти сипеи и голи стръмнини,
като по бял чембер копринени ресни.
И вред сега по тях колиби зачерняха,
и завъртя се дим, от стряха се към стряха
разпъпла, на възбог ту дигне се възпрян,
ту пак надолу се превие и разлян
се над усоите като мъгла повлече.
Настана зима зла и щурмовете вече
по-слаби ставаха, по-редки ден от ден,
макар топовний рев все тъй ожесточен
пак, както и преди, ехтеше, и в земята
заврени, като звяр, граната по граната
размятаха снегът из мразния въздух.
Но на ехтежа им обръгналия слух
се рядко вслушваше коя къде се ввира,
коя къде лети. Отдъхнаха на мира
оставени борци, след месеци борба.
Но не олекна пак все тяхната съдба
и в мир — че друга се борба сега подхвана:
борбата с лютий мраз и вихрите в Балкана.
Пет месеца наред и денем и нощя
все непрекъснато топовен гръм ехтя;
и къртеха върху гърдите па Балкана
гранатите една след друга ядна рана —
а все търпеше той от памтивек търпял,
и само някога, в болеж изтръпнал цял,
свий вежди смръщено и се с мъгли обвие,
от чужди погледи болежът си да скрие.
Чак острия горняк когато с рев и вой
поледици довя, в несвяс потръпна той