Входната врата беше от дъб с прозорче от шуплесто стъкло. Ние влязохме, заобиколихме дървената решетка, която се изпречи пред нас, и се озовахме в малко антре, в дъното на което се намираше салон за коктейли. На бара висяха четирима пияници. На стената, над рафтовете с бутилки, премигваше телевизор. От апарата не се чуваше никакъв звук. Въздухът беше студен, подправен с твърде деликатната музика на пиано, осветлението беше толкова оскъдно, че едва различавахме цветовете. Но зеленото сако на салонния управител успя да си пробие път през полумрака.
Беше висок, най-малко седемдесетгодишен, с пригладена бяла коса, римски черти на лицето и очила с черни рамки. Върху дъбовия плот пред него беше отворена книга за резервации. Куп свободни места. Дървената решетка препречваше погледа към главната зала вляво от него, но до слуха ми достигнаха подрънкването на сребърни прибори и гълчавата на разговорите. Пианистът бе превърнал „Бъдете тъй добра, госпожо“ в менует.
Салонният управител ни поздрави:
— Добър вечер, господа! — Дискретна усмивка, ясна дикция, подправена с италиански акцент. Когато приближихме към него, той каза: — А, детективе! Радвам се пак да ви видя! — На малък златен правоъгълник върху сакото му беше гравирано „Лю“.
— А, значи ме помните! — отговори Майлоу с приветлива усмивка, която можеше да мине за естествена.
— Паметта ми още е свежа. А и нас не ни посещават особено много полицаи. Този път сте дошли да хапнете?
— Да пия — отговори Майлоу.
— Оттук, моля. — Единият от зелените ръкави се размаха.
— Някакъв напредък относно Ричард?
— Бих искал да имаше — отвърна Майлоу. — Тъй като заговорихме за това, тази жена идвала ли е тук?
В ръката му като гълъб на фокусник се появи снимката на Клеър.
Лю се усмихна.
— Веднага заговорихме за това, а? Ще пиете ли нещо друго, освен информация?
— Разбира се. Бира, ако имате.
Лю се засмя и внимателно се вгледа в снимката.
— Не, никога не съм я виждал. Защо? Да не би да е познавала Ричард?
— Точно това бих желал да науча — каза Майлоу. — Кажете ми, не ви ли е дошло нещо ново наум от последния път, когато бях тук?
Салонният управител му върна снимката.
— Не. Ричард беше добро и скромно момче. Добър работник. Ние обикновено не наемаме разни набедени, но той беше на мястото си.
— Набедени? — намесих се аз.
— Ами, набедени актьори, набедени режисьори — те повечето са въздух под налягане, мислят си, че могат да правят всичко и че ви оказват голяма чест, като са се появили тук. Девет души от десет не могат да държат поднос за хляб в ръцете си или вбесяват някой от редовните ни клиенти, тъй че аз съм принуден да слушам всякакви ругатни. — Той мушна ръка зад гърба си и се поизпъчи. — Предпочитаме по-възрастните — подчерта. — Професионалисти от класа. Като мен. Но Ричард беше много свестен за младок. Учтив — „Мадам!“ и „Сър!“, а не онова проклето „Ей, вие“. Добро момче, много добро момче, ето защо, макар и да искаше да става актьор, аз го наех. А и той ми се примоли. Каза, че наистина има нужда от пари. И аз се оказах прав по отношение на него. Добър работник, приемаше поръчките както се полага, никакви оплаквания — „заповядайте“, „да минем оттук, господа“, „разполагайте се и да ви е сладко“.
Барът представляваше огромна парабола от лакирано орехово дърво, обточена по края с червена кожа. Месингов тезгях, червени столчета с месингови крачета. Четиримата клиенти вече гледаха стъклено, мъже на средна възраст със спортни сака. Една вратовръзка, три спортни ризи с отворени яки, извадени над широките ревери. Седнали на разстояние един от друг. Те се взираха във високите си чаши върху картонени подложки, ровеха с дебели пръсти в чинийките с орехи, маслини, печени чушки, парченца наденица, розови варени скариди, забодени с пластмасови клечки за зъби. Барманът гонеше шестдесетте, тъмнокож, с буйна коса и лице на издялан от дърво идол на племето тики. Той и двама от пиячите погледнаха към нас, когато Лю ни поведе към края на бара, но само след секунда всички отново, потънаха в алкохолната хипноза.