Споменаването на Флорида ме подсети за нещастния случай с яхтата на Криминс. После си припомних името: доктор Хари Ракано, професорът на Клеър. Бях се обаждал в Кейз Уестърн преди два дни, за да питам за него. Записах си номера и телефонирах. Отговори хрипкав женски глас.
— Мисис Ракано?
— Казвам се Ейлин.
— Обажда се доктор Алекс Делауер от Лос Анджелис. Благодаря ви, че ми телефонирахте.
— Да — резервирано отговори тя. — Мери Елън от Кейз ми каза, че сте се обаждали заради Клеър Арджънт. Какво, за бога, се е случило с нея?
— Била е отвлечена и убита — казах аз. — А все още никой не знае защо. Обадих ви се, за да се консултирам с вас за случая.
— Защо мислите, че Хари би могъл да ви помогне?
— Опитваме се да научим колкото е възможно повече за Клеър. Името на вашия съпруг е споменато в една от нейните статии. Преподавателите от университета би трябвало добре да познават студентите си.
— Хари беше научен ръководител на Клеър за дисертацията й. И двамата се интересуваха от алкохолизма. От време на време Клеър ни посещаваше у дома. Мило момиче. Много скромно. Не мога да повярвам, че е била убита.
Заговори по-бързо. Може би се беше изплашила от нещо?
— Клеър и тук е работила върху алкохолизма — отговорих аз, — но няколко месеца преди да бъде убита, някак неочаквано е напуснала работата си и се е прехвърлила в болницата „Старкуедър“. Това е държавно учреждение за криминално проявени душевноболни.
Мълчание.
— Мисис Ракано?
— Не съм знаела. Клеър и аз не сме се чували, откакто тя напусна Кливланд.
— Проявявала ли е някога интерес към убийци психопати?
Въздишката й долетя до мен като смущение по линията.
— Срещнахте ли се с нейните родители?
— Да.
— И… Но те, разбира се, не биха ви казали каквото и да е. О, доктор Делауер, струва ми се, че най-добре ще бъде да научите!
Тя ми разказа основните факти. Подробностите намерих във вестникарските файлове на изследователската библиотека.
В питсбъргския „Поуст-Газет“ отпреди двадесет и седем години, но можех да ги намеря в кой да е голям вестник. Историята беше получила национална известност.
В отговор на обаждания от обезпокоени съседи полицията тази сутрин влезе в един дом в западната част на Питсбърг и откри телата на едно цяло семейство, както и скрития в избата младеж, на когото се приписва тяхното убийство.
Джеймс и Маргарет Браунли и техните деца, Карла — на пет години, и Купър — на две години, са били намушкани с нож и пребити до смърт с чукче за месо, взети от кухнята на дома им в Оукланд. Браунли, тридесет и пет годишен, е работел като главен доставчик в „Бутилирана чиста вода“, а двадесет и девет годишната му съпруга е била домакиня. И двамата бяха описани като ранобудни хора с твърдо установени навици, но когато вчера сутринта мистър Браунли не излязъл от дома си, за да иде на работа, и никой от членовете на семейството не се показал, съседи се обадили в полицията.
Заподозреният Дентън Рей Арджънт, на деветнадесет години, бил намерен свит до фурната, като продължавал да стиска оръдията на убийствата, цял покрит с кръв. Арджънт, който живее с родителите си и една по-малка от него сестра през три врати от семейство Браунли, бил описан като странен и саможив младеж, изключен от гимназията, с промени в поведението, които започнали да се наблюдават още преди няколко години.
„Беше около четиринадесетгодишен, когато всичко започна — каза една жена, която не пожела да назове името си. — Дори и преди това той не беше твърде общителен — бе тих, но такова беше и цялото им семейство, те живееха затворено. Когато обаче започна да възмъжава, престана да се грижи за себе си, истински мърльо. Човек можеше да го види как се мотае наоколо, говори си нещо сам и размахва ръце. Всички знаехме, че е странен, но никой не мислеше, че би могъл да стигне дотук.“
Съобщенията, че Дентън Арджънт е работил за кратко време като градинар при семейство Браунли, не са потвърдени. Арджънт бе отведен под стража в централния затвор, предстои дело и по-нататъшно разследване на случая.
Въвеждането на името на Дентън Арджънт в компютъра ми донесе още няколко репортажа, които преповтаряха престъплението. След това в продължение на месец нямаше нищо, освен едно антрефиле на третата страница: