— Значи тя е взела изпитите си, получила е докторската си степен и си е заминала.
— Повярвайте ми — отговори Ейлин, — Хари се тревожеше за нея. Той дори обмисляше как би могъл да я задържи тук, беше в истински конфликт със себе си, доктор Делауер. Но от етична гледна точка знаеше, че не може. Клеър беше изпълнила всички изисквания за дипломирането си и той знаеше, че тя никога вече няма да повярва в никого, ако той изнесе историята й пред обществото. Най-странното бе, че по време на устните изпити тя беше самото олицетворение на самоувереността. Очарователна, владееща се, сякаш никога нищо не се е случвало. Хари предпочете да мисли това за знак, че е получила помощ. Но щом взе дипломата си, тя напълно ни изключи. Дори и след като получи стипендия тук, в Медицинския факултет на Кейз, въобще не ни се обади. Година по-късно разбрахме, че е започнала работа в Лос Анджелис. Хари тогава каза: „Клеър си тръгна от Дивия запад.“ Целият този случай го безпокоеше. Питаше се дали не е трябвало да бъде по-настоятелен и да я накара да преодолее чувството си за вина.
— Чувствала се е виновна за онова, което брат й е направил?
— Неоснователно виновна, но, да, Хари така виждаше нещата, а неговите прозрения почти винаги бяха точни. В невропсихологията той виждаше начин Клеър да избяга от себе си. Провеждане на тестове, числа, лабораторна работа, няма нужда да навлизаш в чувства. Питаше се дали не се е отказала от попрището си и сега вие ми казвате, че го е направила.
— Брат й е починал от удар — казах аз. — Съпругът ви не се ли е питал дали изборът на професия от страна на Клеър не е бил свързан с желанието й да намери някакво органично основание за престъплението на Дентън?
— И това го имаше. Но той се безпокоеше да не би някой ден тази защита да рухне. Защото тя нямаше да намери лесен отговор и щеше да се разочарова. Самият Хари беше невропсихолог, но наред с това беше и майстор на психотерапевтиката. Заедно с изследванията си върху алкохолизма той работеше и към Националната асоциация на психиатрите и лекуваше семейства на жертви на пияни шофьори. Опитваше се да научи студентите си колко е ценно хората да поддържат емоционалното си равновесие.
— Но Клеър не възприе посланието.
— Онази Клеър, която ние не познавахме. Тя беше толкова… момиче, което се държеше на разстояние. Сякаш се самонаказваше.
— По какъв начин?
— Беше потънала единствено в работата си, не се забавляваше, никога не участваше в мероприятията на факултета, нямаше приятели между студентите. Мога да се обзаложа, че вечерите в нашия дом бяха основният й социален контакт. Дори и начинът, по който бе обзавела стаята си, доктор Делауер. Студентите никога не трупат вещи, но повечето от тях се опитват да направят нещо от онова, което университетът им дава. Една нощ беше особено студено и Хари и аз я отведохме с колата до дома й. Начинът, по който живееше, ни шокира. Всичко, което имаше, беше едно легло, едно бюро и един стол. Казах на Хари, че ми прилича на затворническа килия. Той се запита дали тя по някакъв начин не се опитва да сподели съдбата на брат си.
Вече знаех защо Клеър е отказвала да говори за семейството си с Джо Старджил.
Сега разбрах готовността на Роб Рей и Ърнестин да оставят Клеър да ги изключи от живота си: заради всеобхватното чувство на срам.
Нямаше никакво значение какво става край нея…
Аз се бях питал за царуващия в семейството хаос, но моето въображение не бе отишло достатъчно далеч.