Както толкова много хора, които се нуждаят от помощ, тъй и Клеър се бе опитвала да се излекува сама. Отначало бе подходила към това отдалеч, като се е криела от проблема зад сухите данни и работата в лабораторията. Като е работела с Тиоболд, човека, който бе изоставил психоанализата заради докторската си дисертация в областта на биохимията. Аз гледам на себе си като на администратор на хора… Не се бъркам в техния личен живот. Не съм баща на никого.
Беше останала с Тиоболд през всичките тези години, защото той й бе позволявал да си остане чужденец.
И тогава нещо се беше променило.
Професор Ракано бе заподозрял, че бягството в професията няма да трае вечно, и се бе оказал прав. През последната година Клеър бе почнала да търси отговорите — като бе подходила към тях със същата академична безпристрастност, търсейки в библиотеката данни за буйство, подобно на това на брат й.
Защо точно в този момент от живота й? Може би нещо бе отслабило защитните й сили… Единственото, за което можех да се сетя, беше нейният развод. Защото омъжването й за Джо Старджил за нея е било друг тъжен опит да заживее нормално и той беше пропаднал.
Спомних си как тя и Старджил са се срещнали. В оня следобед, в бара на „Мариот“, импулсивно, точно както церемонията в Рино. И все пак в основата си мотивите на Клеър да се събере със Старджил са били всичко друго, но не и прибързани, макар и най-вероятно неосъзнати. Така тя е запазила своята тайна, с която е живяла още от детството си, като е избрала едно погълнато от себе си дете на алкохолици, за което е смятала, че ще се съсредоточи върху собствените си проблеми и няма да си пъха носа в нейните.
Случайно запознанство, невероятен секс. Нещо подобно на физическа интимност, която не се нуждае от изследване. Старджил беше описал брака им като успоредно движение на двама, заети с много работа, съквартиранти.
Клеър беше направила кратковременен опит да разкраси дома си и своя живот. След заминаването на Старджил тя беше оголила къщата. Не заради безметежността. А за да се върне обратно в килията.
Наказвайки самата себе си, точно както беше подозирал професор Ракано. Опитвайки се още веднъж, без да го съзнава, да възпроизведе безрадостния живот на Дентън Арджънт, за да може по някакъв начин да се свърже с този брат, който беше опетнил годините на нейното формиране като личност.
Била е на дванадесет, когато Дентън е избил семейство Браунли. Но навярно е била много по-малка, когато е разбрала, че нейният единствен брат е по-различен, може би опасно по-различен. Дали се е обвинявала, че не е казала на никого?
Или просто се е срамувала, че е свързана генетично с един изверг?
Помислих си как семейство Арджънт бяха отказали да се преместят. Оставането им в същия квартал сигурно е било мъчително за тях. И за всички наоколо. Дали Клеър не е била избягвана през останалите години от детството й?
Когато Дентън е получил съдбоносния удар, тя е била седемнадесетгодишна и все още е живеела при родителите си. Растяла е притисната от травмата, срама и загубата. Юношеството й е било белязано от търсенето на идентичност. Какво ли е станало с чувството за собствената й самоличност?
Дали някога е посетила Дентън в лудницата, или нейните родители са й забранявали всякакъв контакт с него? Дали по някое време не е мислела да поговори с брат си за неговото престъпление? Да се опита да осмисли събитията, които не са се поддавали на обяснение?
Ако е било така, смъртта на Дентън е убила всяка надежда. Години по-късно тя все пак е решила да потърси отговор. Когато е научила за убийството на семейство Ардъло, това й се е сторило някакво спасение.
Паралелът между двата случая накара кръвта ми да замръзне. Само можех да се опитам да си представя как Клеър се е чувствала, докато се е ровела във файловете, за да намери двойника на Дентън в лицето на Ардис Пийк.
Отначало шок. После отчайващо, твърде познато усещане за съпричастност в неговото най-лошо въплъщение.
Накрая проблясък на облекчение: един последен шанс да разгадае великото Защо.
Сега, след като знаех това, преместването на Клеър в „Старкуедър“, нейното насочване към Ардис Пийк въобще не ме озадачаваше.
Толкова много луди, толкова малко време.
В действителност това не е било избор. Било е психологически предопределен танц, режисиран от хореографията на болката.