Американският флаг в ъгъла представляваше пластмасов правоъгълник върху пластмасова дръжка, също прикрепена с болтове.
Външни атрибути на една класна стая. Учениците бяха облечени в кафеникаво-сивкави униформи и едва се побираха на белите чинове.
Шестима.
Отпред седеше възрастен мъж с прекрасна златистобяла коса. Приветлив дядка от реклама за разслабително. Зад него седяха двама чернокожи мъже на около тридесетина години, единият с цвят на кафе мока, луничав и грубоват, с очила и рядка брада, другият — жилав, с лице като от дялан оникс и проблясващи, бдителни очи на ловец, който оглежда равнините.
В началото на втората редица седеше едно извънредно мършаво създание на около двадесетина години, с хлътнали бузи, блуждаещ поглед и бледи устни. Сивкавите му юмруци притискаха слепоочията му. Седеше толкова приведено, че брадичката му почти докосваше плота на чина. Под сивата му плетена шапка стърчеше твърда кестенява коса. Шапката бе нахлупена чак до веждите и караше главата му да изглежда несъразмерна.
Зад него стоеше великанът Чет, който се прозяваше, въртеше се, душеше въздуха, проучваше вътрешността на устата си с пръсти. Поради огромния си ръст беше принуден да седне странично, протегнал дългите си като на жираф крака на пътеката между чиновете. Кошмарният белег над коляното не се виждаше, скрит от сиво-кафявите панталони. Той веднага позна Майлоу и мен, намигна ни, махна с ръка и като изимитира с устни звука от пръдня, каза:
— Вие ми взехте човека, който бъркаше и печеше пирожки в Аляска, щото там беше напечено, мамини синчета, само не ми се надувайте, педали такива, цунете ми задника!
Когато първия път видяхме Чет, Долард не ни спомена, че той е бил от групата на Клеър. Днес Долард въобще не говореше, стоеше си в ъгъла и зорко наблюдаваше пациентите.
Последният мъж беше един дребен, блед човечец от латиноамерикански произход с обръсната глава и омазнени мустаци. Климатикът в помещението беше свел температурата до тази на фризер за месо, но той се потеше. Търкаше ръцете си една в друга, изпъваше шия, облизваше устни.
Още вторични симптоми. Огледах присъстващите в стаята, за да открия и други белези на неврологични увреждания. Ръцете на дядката малко трепереха, но това можеше да се дължи и на възрастта. Вероятно зеещата уста на луничавия, въпреки че това можеше да идва и от някакъв психотичен ступор или от дневен лунатизъм…
Франк Долард отиде наперено до предната част на стаята и се намести за дъбовото бюро.
— Добро утро, господа.
В гласа му нямаше повече топлина, отколкото преди петнадесетина минути, когато ни посрещна пред вътрешния вход със скръстени на гърдите ръце.
— Пак ли вие? — бе казал след известно мълчание, но не направи никакъв опит да отключи вратата.
Майлоу му отговори:
— Просто не можем да се откъснем оттук, Франк.
Долард се намуси:
— И какво по-точно се опитвате да постигнете?
— Да разрешим случая с едно убийство, Франк. — Ръката на Майлоу леко побутна ключалката.
На Долард му бе необходимо доста време, за да измъкне връзката с ключовете си, да избере нужния ключ, да го вкара в ключалката и рязко да го завърти. Езичето се освободи. Трябваха му още няколко секунди, за да върне ключа в джоба си. Накрая отвори вратата.
След като влязохме вътре, той се усмихна кисело.
— Както вече казах, чудя се какво се опитвате да постигнете.
Без да изчака отговор, поглади мустаците си и тръгна през двора. Край нас всичко беше покрито с прах, кафяв и гладък като бакалска хартия.
Майлоу и аз го последвахме. Долард увеличи разстоянието между него и нас. Горещината и светлината бяха мъчителни. Пациентите втренчено ни гледаха. Ако някой от тях се промъкнеше отзад, Долард нямаше да ни бъде от никаква полза.
Трима санитари наблюдаваха двора. Двама от латиноамерикански произход и един масивен бял, който съвсем не се доближаваше до физическото описание на Дерик Криминс.
Долард отключи задния вход и ние доближихме до главната сграда. Вместо да влезе в нея, той спря на няколко крачки от вратата и подрънка връзката с ключовете.
— Не можете да се видите с мистър Суиг. Не е тук.
— Къде е? — попита Майлоу.
— По работите на болницата. Каза да ви позволим да се срещнете за петнадесет минути с групата за всекидневни умения. Това е всичко.
— Благодаря ти, че ни отдели от времето си, Франк! — каза доста меко Майлоу. — Съжалявам, че съм такъв натрапник.