Един надпис гласеше: Постройки „А“, „Б“ и „В“. Зад малките постройки се простираше друг кафяв двор, широк колкото и този отпред, заключен и празен. Още една телена ограда и гъста гора. Не от евкалипти, като тази на входа. По-гъста, зелено-черна, някакъв вид бор или кедър.
— Накъде води този път? — попита Майлоу.
— Наникъде.
— Мислех, че има само една сграда.
— Това не са сгради, а пристройки — отговори Долард, като се усмихваше. Той бързо ни поведе край постройка „А“. Две ключалки на вратата, прозорци от плексиглас, вместо стъкло. Мрак от другата страна на прозорците, никакъв признак на живот. Отвън се виждаха няколко пластмасови скамейки и циментова площадка, чисто пометена. Тишината се нарушаваше от долитащите от време на време крясъци от главния двор. Не се чуваха нито птичи песни, нито цвърчене на насекоми, дори и най-слаб отглас от някакво движение.
Пристройка „Б“ също беше празна. Почувствах нещо зад себе си и погледнах през рамо. Главната сграда, над която струеше сутрешното слънце, се чернееше като въглен.
После илюзията за някакво движение се прехвърли в ъгълчето на дясното ми око и в главата ми се появи бучене, съпроводено със световъртеж, който продължи само частица от секундата и премина почти също толкова бързо.
Погледнах назад, без да спирам. Нищо. Но за този кратък промеждутък от време цялата сграда сякаш се беше килнала напред, като че ли се опитваше да се освободи от основите си. Сега тя изглеждаше неподвижна, каквато трябва да бъде една постройка, прозорците й се чернееха, пусти като редица табла за отбелязване на резултата от някакъв мач.
Долард забързано пое към пристройка „В“, спря пред вратата и кимна на двамата санитари, които пазеха отвън. Двама чернокожи. Никакъв Уорк. Те ни провериха и отстъпиха назад. Долард използва ключа си, отвори широко вратата, надникна вътре и влезе отривисто, оставяйки подсиленото със стомана крило да политне право към лицето на Майлоу.
— Добро утро, господа! — повтори Долард.
Никой от мъжете не отвърна на поздрава му.
— Да си кажем обещанието! — продължи той и почна да рецитира.
Никой не стана. В гласа му се долавяше отегчение. Чет, дядката и мършавият чернокож се присъединиха към него.
— Здравейте, патриоти! — обяви Долард, когато всичко свърши.
— Роден в САЩ! — обади се Чет. После се обърна към нас. — Рано-рано сутринта Електра електрифицира йоните и те йонизираха таблата всичко си върви гладичко и смазано дори и френските белезници белязват значи белезите под белезниците на Родни Кинг, братя мои!
Мършавият чернокож наведе под ъгъл главата си към Чет и с отвращение я разтресе. Никой друг като че ли не обърна внимание на брътвежите на великана, въпреки че ръцете на стареца започнаха да се тресат по-подозрително.
— Много добре! — каза Долард, като се настани върху края на дъбовото бюро. — Мина доста време, откакто не сте се събирали, момчета, защото доктор Арджънт вече не работи тук, но…
— Еби я! — каза латиноамериканецът. — Еби я в гъза.
— Паз! — твърдо произнесе Долард. — Не говори мръсотии!
— Заеби я! — повтори Паз. — Отначало ни обръща внимание с хубавичкото си личице, а после ни зарязва!
— Паз, вече ти обясних, че тя не си е подала оставката, тя беше…
— Заеби я! — продължи да настоява Паз. От брадичката му капеше пот. Изглеждаше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Заеби я, шибана никаквица, човече… Не е честно! — Той погледна към присъстващите в стаята. Никой не му обръщаше внимание. — Еби я! — пак повтори слабо латиноамериканецът. — Не може, майка й шибана, така да се отнася към хората!
— Ти се еби! — щастливо заяви Чет. — Еби всеки всичко старият чеп на Кама Сутра се заби натам където се кефихме с оралната й любов орални майни орална хигиена.
— Еби я! — каза тъжно Паз. Той затвори очи. Гърдите му вибрираха при всяко издишване. После вибрациите стихнаха. Секунди по-късно приличаше на заспал.
— Лека нощ! — обади се Чет. — Еби всичко равенство за права и отговорности и активна демокрация с право на свобода под наметалото на Бога възседнал бледния кон…
— Стига! — каза мършавият чернокож. Уморен, но ясен, спокоен, почти бащински глас.