Долард издаде долната си челюст напред. После ритна прахта.
— Защо го правиш, по дяволите?
— Точно това исках и аз да те попитам, Франк. Защото тази промяна в поведението ти ме озадачава. Като бивше ченге от теб се очаква нещо по-различно. Това ме кара да се чудя, Франк. Навярно ще трябва да те огледам по-отблизо.
— Гледай каквото си искаш! — отговори Долард, но отметна глава назад, а в гласа му не се усещаше увереност. Кривогледите му очички опипваха небето. — Върши си работата, човече!
— Защо е тази промяна, Франк?
— Няма никаква промяна! — заяви Долард. — Когато за пръв път бяхте тук, това беше любезност. Втория път бе толерантност. Сега това е подривна дейност — само погледнете какво направихте на тези хора!
— Убийството е подривна и разрушителна дейност! — отвърна Майлоу.
— Продължавам да ти повтарям, че това убийство няма нищо общо с… Остави това. Какво искаш от мен, по дяволите?
— Заведи ме при Пийк. После ще видим.
Долард отново разрови прахта с върха на обувката си.
— Мистър Суиг е на важна среща за бюджета и не може да…
— Кой е вторият човек след него?
— Никой. Единствено мистър Суиг дава разрешения.
— Тогава му остави съобщение! — каза Майлоу. — Давам ти пет минути, след това си отивам и започвам съвсем различна игра. Кога за последен път ти взеха отпечатъци от пръстите?
Долард отново погледна към небето. Някой от двора изкрещя.
— Хайде, докторе, тръгваме! — каза Майлоу.
Долард ни остави да направим десет крачки, преди да каже:
— Остави това. Давам ти десет минути за Пийк, влизаш и излизаш.
— Не, Франк! — отговори Майлоу. — Ще получа каквото искам.
28.
Влязохме в главната сграда. Майлоу пръв отиде до вратата, като не позволи на Долард да наложи ритъма си. Линдийн Шмиц седеше на предното бюро и говореше по телефона. Тя понечи да се усмихне на Майлоу, но един поглед на Долард я възпря.
В мълчание стигнахме до Отделение „В“. От другата страна на двойната врата четирима пациенти безделничеха. Можех да видя как сестрите безгрижно бъбреха в стаята си. Дрезгав и неприятен смях долиташе от стаята с телевизора.
Долард стигна до стаята на Пийк, отключи двойната ключалка, запали осветлението и се намръщи. Издърпа двете резета и предпазливо отвори вратата. Бегъл поглед навътре.
— Не е тук.
Опита се думите му да прозвучат раздразнено, но удивлението преобладаваше в гласа му.
— Как така? — попита Майлоу. — Нали никога не напуска гази стая?
— Казвам ти — заяви Долард, — че никога не излиза.
— Може би гледа телевизия! — предположих аз.
Влязохме в голямото помещение и огледахме присъстващите. Две дузини мъже в униформи с цвят каки се бяха вторачили в екрана. От него се изливаше някаква сапунена гадория — комедия на ситуациите. Никой в стаята не се смееше. Пийк не беше между зрителите.
Когато отново се озовахме в коридора, Долард пак почервеня. Яростта на догматик, на когото са доказали, че е сгрешил.
— Ще стигна до дъното на тази работа!
Вече се беше насочил към стаята на сестрите, когато някакъв вял, стържещ звук го спря.
Шътс-шътс… шътс-шътс… шътс-шътс…
Сякаш някакъв невидим барабан глухо отмерваше бавен танц. След секунди Пийк се показа от лявата страна на сестринското помещение.
Шътс…
Пантофи с мукавени подметки, които се тътреха по линолеума.
Хейди Оут го държеше за лакътя, докато той пристъпваше напред с полузатворени очи, при всяка стъпка триъгълната му глава подскачаше като плюшено кученце, окачено над задното стъкло на автомобил. На безмилостната флуоресцентна светлина на коридора кичурите косми по главата и лицето му приличаха на безразборно разпръснати по кожата му черни точки. Вдлъбнатините по черепа му изглеждаха мъчително дълбоки. Той беше силно приведен напред сякаш гръбнакът му не го държеше. Сякаш земното притегляне го дърпаше надолу и щеше да се строполи, ако не беше хватката на Хейди.