— Какво друго ви е казвала за престъпленията на Пийк?
Тя докосна връхчето на носа си.
— Само онова, което е направил… с майка си и едно цяло семейство. Но какво общо има това с убийството на Клеър?
— Може би нищо — отговори Майлоу. — Ще продължавате ли да работите с Пийк?
— Предполагам. Ако искате. Макар и да не съм свършила кой знае какво.
— Не си докарвайте беля на главата, Хейди. Ценя онова, което направихте.
— Разбира се — каза тя, като прехапа устни.
— Проблем ли има?
— Както ви казах преди, мислех, че е дошло време да си тръгна оттук. Останах. Нещо като изчакване, докато успеете да разплетете случая с убийството на Клеър.
— Иска ми се да можех да ви кажа, че това ще стане скоро, Хейди — отговори Майлоу. — Междувременно, тъй като доктор Делауер е тук, той би могъл да направи опит с Пийк.
— Разбира се! — отговори тя. — Каквото пожелае.
Вратата се затвори след мен с пневматично съскане.
Застанах на половината път между нея и леглото, като наблюдавах Пийк. Ако осъзнаваше присъствието ми, не направи нищо, за да го покаже.
Продължих да го наблюдавам. Езикът му не спираше причудливия си танц. Пийк се олюляваше, въртеше се, трепкаше с очи.
Докато стоях там неподвижно, потопен в сивата светлина, започнах да се чувствам безформен, безтегловен. Обонянието ми привикна към вонята. Без да откъсвам очи от ръцете на Пийк, аз се приближих още малко до него. Още няколко минути наблюдение и реших, че съм уловил последователността на движенията му.
Изплезване на езика, извиване и завъртане във въздуха, връщане в устната кухина, вратът започва да се върти по посока на часовниковата стрелка, после обратно.
Същата последователност на движенията в продължение на десет секунди, шест повторения в минута, осъществявана при постоянно поклащане на торса.
Забелязах и други подробности.
Леглото му не беше оправено. Изглеждаше така, сякаш никога не са го оправяли. Ръцете му почиваха върху смачкани, покрити с петна от пот, завивки. Пръстите на лявата ръка стискаха чаршафите, полускрити в тях.
Ръцете, които бяха причинили толкова много разрушение… Приближих се на сантиметри от леглото и известно време останах надвесен над него.
В установената последователност нямаше никаква промяна. Коленичих. Застанах на равнището на очите на Пийк. Те бяха здраво затворени. Някои белези от напрежение в ъглите им подсказваха, че той стискаше силно клепачите си. Преди няколко минути, когато беше с Хейди, те бяха полуотворени. Може би като реакция на онази стимулация? А сега, откъснат от нея, отново се беше върнал в своята изолация?
Чух някакво потропване откъм пода. Погледнах натам. Кракът му. Бос. Мукавените пантофи се бяха изхлузили, без да забележа.
Два слаби, бели крака. С големи размери. Неестествено дълги пръсти. Потупваха по пода, по-бързо от движенията на горната част на тялото, извън ритъма на танца на късната невролептична дискинезия.
Толкова много движение, но без полъх от преднамереност — неодушевеното поклащане на някоя кукла.
През цялото това време очите му продължаваха да бъдат като залепени. Застанал толкова близо, сега можех да видя сухата зеленикава коричка, напластена около миглите.
— Ардис! — казах аз.
Потропването продължаваше.
Опитах още веднъж. Нищо.
След няколко минути:
— Ардис, аз съм доктор Делауер. Искам да поговорим за доктор Арджънт.
Нищо.
— За Клеър Арджънт.
Никаква реакция. Отново повторих. Клепачите на Пийк останаха затворени, но почнаха да потрепват — клепачите се свиваха и отпускаха, едно видимо движение под кожата. Няколко зеленикави зрънца паднаха в скута му.
Реакция? Или неволно движение?
Наведох се още повече. Ако искаше да ме целуне или да извади очите ми, сега би могъл да го стори.
— Ардис, тук съм заради доктор Арджънт.
Повторен тик на очите — някаква внезапна вълна премина под приличащата на хартия кожа.
Определено реакция. На някакво равнище той беше в състояние да се фокусира.
Аз казах:
— Ти беше важен за доктор Арджънт.