Тик, повторен тик, нов тик.
— Тя беше важна за теб, Ардис. Кажи ми защо.
Клепачите му потрепваха като жаба по време на галваничен експеримент. Отброих движенията, дължащи се на болестта: едно… две… десет.
Дванадесет за две минути. Той спря.
Бяха ми се сторили повече от сто и двадесет секунди. Не че бях отегчен, но времето напредваше. Почнах да се питам колко минути е продължил бесът на Пийк. Дали Ардъло са били будни, или вече са спели? Или са били в просъница, в онова тъмно полусъзнание, когато са умирали, мислейки, че всичко това е само някакъв лош сън?
Отново произнесох името на Клеър. Очите на Пийк започнаха да правят конвулсивни движения. Но нищо повече.
Сетих се за снимката му по време на неговото арестуване, за ужаса в неговите очи. Той ми напомни нещо — за едно зло куче от моето детство. То беше ухапало много хора, но когато най-накрая беше притиснато в ъгъла от ловеца на кучета, се беше свило и бе почнало да скимти като умиращо от глад кутре.
Колко ли много насилие бе извършено в света от страх? Не стоеше ли в основата на всичко злобната страхливост?
Не, не мислех така, все още бях убеден, че убийството на Клеър е било извършено от позицията на силата и доминацията.
Забавно.
Дали Пийк беше изпитал удоволствие от своята кървава разходка? Като го гледах сега, ми беше трудно да си представя, че може да изпита задоволство от каквото и да е.
Докато го наблюдавах, картините как делово обезглавява собствената си майка, качва се на втория етаж, с кървав нож в ръка, притичва от стая в стая, причинявайки страдание и смърт, изглеждаха невъзможно далечни…
Също толкова неправдоподобни, колкото и представата за милия мистър Холцман, който разфасоваше жена си и подреждаше парчетата от тялото й в хладилника.
На това място логиката не означаваше нищо.
Казах:
— Лоши очи в кутийка.
Никакво движение под клепачите.
— Пъфа-пъфа, бум-бум.
Нищо.
Опитах пак. Същата липса на реакция.
Отново основното. Името на Клеър.
— Доктор Арджънт — казах аз.
Нищо. Да не би да го бях изключил?
— Доктор Арджънт се грижеше за теб, Ардис.
Пет, шест… очите продължиха тиковите си движения.
— Защо умря доктор Арджънт, Ардис?
Единадесет, дванадесет… тик, повторен тик, нов тик.
— Кажи ми нещо за Уорк?
Четиринадесет…
— Грифит Д. Уорк.
Шестнадесет, седемнадесет. Нищо.
— „Кървава разходка“.
Неподвижни клепачи.
Навярно тези тикове не означаваха нищо и аз се самозаблуждавах, като позволявах една случайна неврологична искрица да придобие някакъв смисъл.
Заблудите са навсякъде…
Осъзнах, че това може би е последният ми опит с Пийк, аз реших да продължа. Просто да продължа.
Доближих се достатъчно, за да мога да прошепна в ухото му:
— Доктор Арджънт. Клеър Арджънт.
Клепките подскочиха спазматично и аз отстъпих назад с разтуптяно сърце.
Той замръзна. В продължение на няколко секунди нямаше никакво потрепване.
Очите се отвориха. Виждаше ли ме? Не бях сигурен.
Затвориха се.
— Доктор Арджънт се грижеше за теб — казах аз.
Никакво движение на очите — но жилите на врата му се изопнаха; той се наклони към мен. И аз отново отстъпих неволно назад.
Не ме виждаше, но бе обърнат към мен и аз въпреки всичко си помислих, че той… се опитва да осъществи контакт. Устата му зейна по-широко. Езикът не се виждаше. Пийк започна да издава хъхрещи звуци, сякаш се задушаваше. Внезапно главата му се люшна напред със змиеподобно движение, а клепките отново подхванаха своето безумно трептене.
Докато го наблюдавах, парализиран от ужас, той отметна глава назад, а вратът му се изопна толкова силно — сякаш по някакъв невъзможен начин се удължи, че малката му челюст се вирна към тавана.
Отстъпих още една крачка. Ръцете му почнаха да се вдигат нагоре. Бавно. Мъчително.
Очите му се отвориха. Останаха отворени. Широко, много широко. Приковани към тавана.
Сякаш раят се криеше в мазилката… сякаш се молеше на някого.
От гърлото му се изтръгнаха нови клокочещи звуци. Колко ли навътре бе набутал езика си?
Ръцете му се издигнаха още по-високо. В молба.
Изкашля се беззвучно. Гърчовете на врата се възобновиха, по-силни отвсякога, бързи като при епилептичен пристъп. Още давене. Хлътналата му гръд се задъха. Сетих се за Дентън Арджънт, умрял в килията си от инсулт, и се запитах дали и аз не съм причинил същото.