Но Пийк сякаш задиша по-нормално. Не беше инсулт. Само движения от нов тип.
Почна да се клати по-бързо. Мършавите му бедра почти се отделиха от дюшека, докато издаваше гърдите си напред.
Предлагаше себе си.
Дясната му ръка се спусна към устата. Четирите пръста потънаха в нея.
Той ги извади и езикът се показа, увисна навън и започна да се извива и да се мята като риба на сухо… в същата последователност: изплезване, въртене, мятане, прибиране. Но задникът му остана приповдигнат на няколко сантиметра от леглото, краката едва докосваха пода. Неестествена поза — това изискваше голямо усилие, — дали изпитваше болка?
После всичко внезапно свърши. Главата му отново увисна към гърдите, ръцете се върнаха върху завивките и потропването с краката продължи…
Един път, два пъти…
Останах при него още пет минути, като шепнех, уговарях го, но без никакъв резултат.
Този път името на Клеър го остави безучастен като мазилката на стената. Може би смяната на темата щеше да го подтикне към нов изблик.
— Братята Бийти — казах аз. — Елрой. Лерой.
Нищо.
— Пъфа-пъфа, бум-бум!
Нищо.
— Единият с пистолет, другият — прегазен от влак.
Глух, сляп, ням.
И все пак името на Клеър го беше възбудило. Знаех, че имам нужда от повече време с него, знаех, че не бях постигнал много.
Продължавай!
Един интервал, два…
Прошепнах:
— Ардъло.
Никаква промяна.
— Ардъло — Скот Ардъло, Тери…
Да, да, ето го тика на клепките, по-ускорен отпреди, доста по-ускорен, потрепването на клепачите, сякаш очните ябълки се въртяха с бясна скорост.
— Тери и Скот Ардъло — повторих аз.
Очите се отвориха. Сега живи.
Вперени в моите.
Буден.
С очевидно намерение. Да направи какво?
Втренчено се взираше в мен. Без въобще да помръдне.
Приковано внимание? Върху мен.
Бях постигнал успех, но имах чувството, че по гърба ми лази скорпион.
Проверих къде са ръцете му. Онези ръце. И двете — сгърчени върху коленете.
Продължавах да следя за някакво внезапно движение.
— Скот и Тери Ардъло! — казах аз.
Втренчен поглед.
— Британи и Джъстин.
Мигна. Веднъж, два пъти, шест, двадесет, четиридесет пъти — конвулсии на клепките, които не можеха — или не искаха? — да престанат.
Като метроном, хипнотично. Почувствах, че му се предавам. Не се поддавай, наблюдавай ръцете му…
Ръцете му отново се повдигнаха. Обхвана ме страх, бързо се изправих и отстъпих назад.
Той сякаш не ме забелязваше.
Изправи се сам.
Несигурно, но успя да се задържи изправен. По-силен, отколкото изглеждаше в коридора, поддържан от Хейди.
Продължаваше да се взира. С жар. Ръцете бавно се свиха в юмруци.
Изправи гърба си.
Пристъпи към мен.
Чудесно, направи го, Делауер! Успех!
Направи още една крачка напред. Аз се стегнах и започнах да обмислям защитата си. Какво би могъл да ми направи, невъоръжен, толкова слаб, толкова крехък?
Още една стъпка. Ръцете му се протегнаха, като че търсеха прегръдка.
Отстъпих към вратата.
Устата се отвори, изкривена — езикът не се подаде навън. Наблюдавах мъчителните опити на безустното отвърстие, което се бореше да промени формата си, мъчеше се да проговори или да извика… усилено се опитваше, опитваше се, опитваше се…
Внезапно изскочи остър, сух звук. Тих, тъничък, като ехо — едва доловим, но пронизващ слуха ми…
Ръцете му отново се повдигнаха, извънредно бавно. Когато застанаха паралелно на раменете, те се размахаха. Като крила на птица. Не като хищна птица, а като нещо фино, колебливо, деликатно — като жерав.
Без предупреждение той се обърна с гръб към мен и с накуцване — като все още размахваше ръце, сякаш летеше — се отправи към далечния ъгъл на стаята.
Притисна гръб към стената и продължи да държи ръцете си разперени. Главата му бе наведена надясно.
Вградените в стената над него метални куки за усмирителните въжета приличаха на предупредителни знаци.