Майлоу му разказа накратко.
— Олеле! — Възкликна Кастро. — Гаден убиец, това е съвършено ново равнище… Струва ми се, че разбирам. След като ти се е разминало другото, почваш да си мислиш, че си Господ.
— Онова, което ме интересува — каза Майлоу, — е, че, доколкото можем да твърдим, Дерик не живее добре. Няма регистрирана кола, няма адрес в някакъв шикозен квартал, по който да го намерим, й е приел няколко нископлатени работи под фалшиво име. Тъй че може и да не е инвестирал онези осемдесет хиляди.
— Не би могъл. Профукал ги е, като всеки друг социопат.
— Не можах да открия никаква социална осигуровка на негово име, освен за времето, когато е живял в Маями — продължи Майлоу. — И никаква регистрация за работа под собственото, му име. Имате ли някаква представа какво е правил през всичките тези години?
— Не — отговори Кастро. — Напусна града осем или девет месеца след убийството, което двамата са извършили, без да остави следа. Делото официално беше открито, но никой не желаеше да работи по него. В свободното си време аз продължих да следя парите, посетих няколко клуба, където те обикновено се мотаеха. След това един ден мой източник от окръжния архив ми се обади — бях помолил да ми съобщят, когато имуществото се продаде. Тогава научих колко малко са получили. Адресът на трансфера беше в Юта. В Парк Сити. Потърсих там. Пощенска кутия. Беше през зимата. Помислих си, че малките негодници са отишли на ски с парите на мъртвите.
— Мошеничества, убийства, филми — казах аз. — Неизвестен адрес. Може би е необходима по-точна сглобка?
Майлоу поклати глава. Чувствах се разпален от онова, което току-що бяхме научили, но той като че ли беше обезсърчен.
— Какво има?
— Нищо — отговори той. — Първо очиства родителите си, после брат си, вероятно заради дела на Клиф от осемдесет хиляди. Той е професионален злодей.
— Ако изобщо е било останало нещо от дела на Клиф — вметнах аз. — Както каза Кастро, те вероятно са излапали всичко. Дерик може би е лапал по-бързо.
— Дерик е доминиращият… арогантният, както току-що каза.
— Добро самочувствие на престъпник — продължих аз. — А и защо пък не? Той си върши чисто работата. И може би се е упражнявал, като е премахнал семейството си.
— Семейство Ардъло — подхвърли Майлоу. — Да подкокороса Пийк — е, твоите предположения май бяха съвсем правилни, а?
— Глупости! — възразих аз. — Сега ни остава да открием Дерик. Нека отново се свържа с Комисията по психиатрия.
— Разбира се. А аз ще опитам с Пим. И с Парк Сити. Може би Дерик и там се е опитал да направи нещо.
— Ако искаш, ще ти посоча и някои други възможности.
— Какви?
— Аспен, Телуърайд, Вегас, Тахо. Това момче обича да се забавлява. Отива там, където е весело.
Унилият му вид се възвърна.
— Този вид проверка на архивите изисква седмици — въздъхна той. — А човекът си е тук, замърсява моя гради аз не мога да го докосна с пръст!
Трябваше да проведа няколко телефонни разговора, за да науча, че разрешителните за психиатрични санитари се издават за период от тринадесет до двадесет и четири месеца. За отделни имена може да се направи проверка, но изпращането на целия списък е небивал прецедент. Накрая намерих един инспектор, който се съгласи да изпрати списъка по факса. Минаха още двадесет минути, преди апаратът с мизерен вид в другия ъгъл на стаята да започне да бълва хартия.
Аз четях, докато текстът излизаше. Страница след страница с имена, но никакъв Криминс, нито Уорк.
Друго фалшиво име?
Грифит Д. Уорк. Представящ се за филмов маестро. Манипулативен, претенциозен, арогантен. И странно наподобяващ дете, което играе своите измислени игри.