Мястото, което Грифит Уорк бе нарекъл свой дом преди двадесет и два месеца, беше бледозелено испанско бунгало с акуратно очертана морава и никакви други растения. Табела с надпис „Дава се под наем“ беше забита точно в средата на тревната площ. На алеята за коли имаше последен модел „Олдсмобил Кътлас“. Майлоу продължи надолу до средата на квартала, като четеше табелите. „Имоти ТБЛ, за справки — Уилшир до Ла Бриа“.
Той зави обратно и паркира пред зелената къща. Една магнолия-джудже, засадена непосредствено до моравата, хвърляше сянка върху олдсмобила. На ствола й беше забодена обява. Мъглява снимка на куче, в което се долавяха черти на ротвайлер. Енергично зъбата усмивка. „Виждали ли сте Бъди?“ над телефонен номер и написано с печатни букви съобщение: „Бъди изчезна преди седмица и се нуждае от всекидневно лечение с тироид. Намерилият го ще получи възнаграждение от сто долара.“ Не знам защо, но Бъди ми се стори странно познат. Вече всичко почваше да ми напомня нещо.
Ние отидохме до предната част на зелената къща, като заобиколихме ниска, покрита с гипсова мазилка, стена, която образуваше малък вътрешен двор. Предната врата лъщеше и миришеше остро — току-що е била боядисана. Бели завеси покриваха предното прозорче. Блестящо медно чукче. Майлоу го вдигна и го пусна да падне.
Стъпки. Един азиатец отвори вратата. На около шестдесет години, костелив и мургав, облечен в тъмна работна риза с навити до лактите ръкави, памучни панталони в същия цвят и бели кецове. Облеклото му зловещо напомня на дрипите, носени от пациентите на „Старкуедър“. Почувствах как юмруците ми се свиват и направих усилие да ги отпусна.
— Да?
Косата му беше рядка и бяла, а очите му приличаха на два белега, останали след хирургическа намеса. В едната си ръка държеше намачкано сиво килимче.
Значката на Майлоу проблесна.
— Търсим Джордж Орсън.
— Значи него! — Вяла усмивка. — Не се учудвам. Влезте.
Последвахме го в малка, празна всекидневна. Следващата врата водеше към кухнята, също празна, с изключение на шест пакета с рула тоалетна хартия върху кафяв, облицован с плочки, плот. В ъгъла имаше бърсалка за миене на подове и метла, които приличаха на изтощени участници в танцов маратон. Къщата беше празна, но старите миризми на манджи, плесен и тютюн се смесваха и се бореха за надмощие над миризмата на сапун, амоняк и боя от вратата.
Празна, но в нея имаше повече следи от живот, отколкото в къщата на Клеър.
Мъжът протегна ръка.
— Лен Итатани.
— За собственика ли работите, сър? — попита Майлоу.
Азиатецът се усмихна.
— Аз съм собственикът.
Той извади две визитни картички.
Недвижими имоти ТБЛ, Инк.
Ленърд Дж. Итатани, президент
— На името на децата ми. Том, Бевърли, Линда. И така, какво е направил Орсън?
— Струва ми се, че сте имали проблеми с него, сър — каза Майлоу.
— Нищо особено — отговори Итатани. Той се огледа из стаята. — Съжалявам, че няма къде да седнете. Имам минерална вода, ако сте жадни. Днес е доста горещо, за да чисти човек, но лятото е най-доброто време за даване под наем и аз искам да приготвя мястото.
— Не, благодаря — отговори Майлоу. — Какво е направил Орсън?
Итатани измъкна хартиена носна кърпичка от джоба на ризата и попи чистото си, широко чело. Не успях да забележа и капчица влага върху бронзовата му кожа.
— Орсън беше нехранимайко. Винаги закъсняваше с наема, после въобще престана да го плаща. Една съседка се оплака, че продавал наркотици, но аз нямах доказателства и не можах да направя нищо. Тя каза, че през нощта тук идвали хора с най-различни коли, стояли малко и после си тръгвали. Казах й да се обади в полицията.
— Тя обади ли се?
— Трябва да попитате нея.
— Коя съседка?
— Непосредствено до мен. — Той посочи на юг.
Майлоу извади бележника си.
— Значи никога не сте разговаряли с Орсън за това, че продава наркотици?
— Навярно щях да го направя — отговори Итатани. — Но онова, за което исках да говоря с него, беше наемът. Пъхах му бележки под вратата — той никога не ми остави телефонния си номер, каза, че въобще не си е прекарвал телефон. Това би трябвало да ми послужи като сигнал. — Пак попи сухото си чело. — Не исках да го подплашвам с разговори за наркотици, докато не ми плати наема, който ми дължеше. Бях готов да му пратя съобщение по пощата. Но той си тръгна посред нощ. Задигна мебелите. Остана ми само депозитът срещу евентуални повреди, но той нанесе на къщата повече щети, отколкото може да покрие депозитът — изгаряния от цигари по нощните шкафчета, счупени плочки в банята, драскотини по пода, вероятно е влачил камерите.