— И Долард по разписание е трябвало да бъде санитарят отвън.
Куан кимна.
— Но пейджърът му не е давал сигнал.
— Точно така.
— Какво ви накара да го потърсите? — попита Майлоу.
— Събранието беше свършило, аз бях вторият в двойката за дежурството и Франк трябваше да ми докладва данни за някои пациенти. Лекарствата, какво трябва да наблюдавам, такива неща. Но той не се появи и аз помислих, че е забравил.
— Това типично ли беше? — попита Майлоу. — Франк да забравя?
Куан, изглежда, се смути от въпроса. Погледна към Суиг.
— Не се безпокойте — каза Майлоу. — Вече не можете да му навредите.
Куан отговори:
— Понякога.
— Понякога какво?
Куан пристъпи от единия на другия си крак. Майлоу се обърна към Суиг.
— Кажи му каквото знаеш — нареди Суиг. Гласът му отново беше станал хрипкав. Той сви пръсти и потърка още един от белезите на лицето си.
— Понякога Франк забравя да направи някои неща — каза Куан. — Именно затова не се разтревожих особено. Но след това, когато отидох да взема картоните на пациентите, не намерих един от тях — този на Пийк. Затова реших да го потърся в стаята му.
— Намерихте ли картона?
— Не.
— Нещо друго? — попита Майлоу.
— Това е всичко. Видях Франк, Пийк го нямаше, тогава заключих вратата и дадох сигнал за тревога трета степен. Беше лесно, защото всички бяха събрани на долния етаж. Мистър Суиг дойде, повикахме външните пазачи в отделенията и претърсихме навсякъде. Трябва да се е скрил някъде, няма начин…
— Няма начин какво? — попита Майлоу.
— Пийк да изчезне току-така. Човек не може да изчезне току-така в „Старкуедър“.
Майлоу поиска ключ за стаята на Пийк, взе този на Суиг, затвори вратата и я заключи, после се отдалечи на известно разстояние и се обади по клетъчния си телефон на шерифа. Разговаря дълго. През това време никой от пазачите или санитарите не помръдна.
Тишината като че ли ставаше все по-осезаема. След това в нея почнаха да нахлуват някакви звуци — спорадични удари иззад някои от кафявите врати; приглушено тътрене на крака, сякаш някъде неуловимо пристъпваше мишка. Викове, стонове, които постепенно, но все по-устойчиво се засилваха и преминаваха в разярени отломки от шум, който можеше да бъде породен само от гласовете на хора, изпаднали в скръб.
Хор от викове. Пазачите и санитарите се спогледаха. Суиг изглеждаше разсеян.
— Мамка им! — каза брадатият санитар. — Дано се задавят!
Суиг направи няколко крачки надолу по коридора. Никой не се опита да спре шума.
Неистовото блъскане от вътрешността на килиите ставаше все по-силно и по-силно.
Пациентите знаеха. По някакъв начин бяха научили.
Майлоу прибра телефона в джоба си и се върна.
— Шерифският екип за оглед на местопрестъплението ще дойде след малко. Патрулни коли ще претърсят местността в радиус от пет мили извън болницата. Разпоредете се хората ви отвън да не спират никого на централния вход.
Суиг каза:
— Засега не бива да се вдига шум около тази история, докато — искам да кажа, нека разберем какво точно се е случило, преди да…
— Вие какво мислите, че се е случило, мистър Суиг?
— Пийк е изненадал Франк и му е прерязал гърлото. Франк е силен мъж. Значи това е било някакво коварно нападение.
— Какво е използвал Пийк, за да го пререже?
Отговор нямаше.
— Нямате ли никакви предположения? — настоя Майлоу.
— Никой от санитарите не е въоръжен — каза Суиг.
— Поне на теория.
— На теория и на практика, детектив. По очевидни причини ние имаме точни…
Майлоу го прекъсна:
— Вие имате разпоредби, непоклатима система. Тогава ми кажете, изисквате ли санитарите и лекарите да бъдат проверявани за оръжие в будката на охраната, както ни провериха нас?
Суиг не отговори.
— Сър?
— Това би било твърде бавна процедура. Общият брой на…
Майлоу погледна към тримата санитари. Никакви предупредителни жестове. Брадатият мъж погледна предизвикателно назад.
— Значи всеки, с изключение на персонала, се проверява да не крие оръжие?
— Персоналът знае, че не бива да носи оръжие — отговори Суиг.
Майлоу бръкна в джоба си, извади служебния си пистолет и го залюля на показалеца си.