— Петнадесета стая, ПиО — каза той.
Коридорите още бяха пълни с хора. Някои от пациентите се отдръпваха, когато минавахме край тях. Суиг не им обръщаше внимание и вървеше енергично. В средата на коридора той спря и прегледа връзката с ключове. Носеше риза с къси ръкави и аз забелязах колко мускулести са ръцете му. Големи, силни ръце на черноработник, не на бюрократ.
Двойна заключалка заключваше вратата. Отворът на капака към покрива също беше заключен с катинар.
Майлоу каза:
— Петнадесета, ПиО. Потискане и ограничаване?
— Не защото има нужда от това — отговори Суиг, като продължаваше да рови из ключовете. — Стаите ПиО са по-малки, тъй че ако някой пациент трябва да живее сам, понякога ги използваме. Той живее сам, защото хигиената му невинаги е такава, каквато би трябвало да бъде. — Суиг продължаваше да рови из връзката. Накрая намери ключа, който търсеше, и отключи двете ключалки. Езичетата щракнаха, той открехна вратата и надзърна в стаята. После се обърна към нас: — Имате го цял-целеничък.
Метър и половина на метър и половина. За разлика от коридорите — с висок таван — почти три метра.
По-скоро тръба, отколкото стая.
Високо по стените — монтирани дебели метални халки, скрепители за железните вериги, сега намотани на кълбо и прилепнали до мазилката, подобно на някакви техно скулптури.
Розово-бели стени, покрити с пенообразна материя. Слаби драскотини подсказваха, че материалът не може да се отпори.
Полумрак. Единствената светлина идваше от малко пластмасово прозорче, тесен вертикален правоъгълник, който подхождаше на формата на помещението. Двете кръгли, вградени в тавана и скрити под дебели пластмасови полусфери, крушки не светеха. Нямаше вътрешен ключ, палеха се от коридора. Пластмасова тоалетна без капак заемаше единия ъгъл. Накъсани ленти тоалетна хартия покриваха пода.
Никакво нощно шкафче, никаква мебелировка, само две пластмасови чекмеджета, вградени в пенообразните стени. Лети. Без никакви железни части.
Някъде от тавана се чуваше музика. Сладникави струнни инструменти и блеещи валдхорни — някакви отдавна забравени шлагери от четиридесетте години в мажорна тоналност, свирени от състав, който не се стараеше особено.
Върху тънък дюшек, прикрепен към издигната над пода пластмасова платформа, седеше… нещо.
Голо от кръста нагоре.
Кожа с цвят на суроватка, с очертани сини вени, безкосмена. Ребрата — толкова изпъкнали, че напомняха скелет на пуйка след Деня на благодарността.
Сиво-кафеникави панталони покриваха долната половина на тялото, висейки като чувал върху тънки клечести крака, и се издуваха на коленете, които бяха ръбести като ръчно изработени консервени кутии. Краката му бяха боси, но мръсни, неизрязаните нокти представляваха кафява рогова материя. Главата му беше обръсната. Черни кичури покриваха брадичката и страните. Малкото покарали косми по темето подсказваха, че нещото е почти плешиво.
Главата му имаше странни очертания: много широк в горната част, обезкосменият череп бе плосък на върха, тук-там набразден, сякаш пръстите на дете си бяха проправяли път през бял маджун. Под изпъкналото чело очите се губеха в подобни на лунни кратери кухини. Сиви клепачи, хлътнали бузи. Под костеливата арка на тази телесна форма цялото лице се стесняваше надолу, като подострен молив.
Стаята миришеше ужасно. Сладникаво-кисела воня от натрупани газове и изгоряла гума. Като от мърша.
Музиката продължаваше да свири, някаква красива танцова мелодия в ритъма на валса.
— Ардис? — каза Суиг.
Главата на Пийк остана сведена надолу. Аз леко се наведох и успях да огледам цялото му лице. Малка уста, хлътнала, без устни. Изведнъж се изпълни: отвътре се показа тъмен, влажен език с цвета на суров дроб. Езикът се прибра. Отново се появи. Бузите на Пийк се издуха, хлътнаха, пак се издуха. Той извъртя глава наляво. Със затворени очи, отворена уста. Повечето от зъбите липсваха.
Суиг пристъпи по-близо и застана на около три крачки от леглото.
Главата на Пийк се отпусна и той отново се загледа в пода. Носът му, къс и много слаб, не по-голям от хрущялно образувание, също клюмна наляво. Още маджун, който детето беше продължило да мачка капризно с пръсти. Големите, но без долната мека част уши стърчаха като на прилеп. Тесните ръце с изпъкнали вени завършваха с пръсти като пипала, които обхващаха коленете.