Езикът му още веднъж се стрелна напред. Устата му се отвори, но оттам не излезе никакъв звук. Продължавах да се взирам в него и се опитвах да се натъкна на някаква реакция. Той гледаше през мен — не, това означаваше твърде голямо усилие.
Той беше, аз бях. Никакъв контакт.
Никой от нас в действителност не беше тук.
Устата му се разтвори, сякаш за прозявка. Нямаше прозявка. Просто един зеещ отвор. Тя остана така, докато главата му се накриви встрани. Заприлича ми на сляп новороден бозайник, който търси нянката на майка си.
Музиката от тавана премина във „Вероломната“, изпълнявана доста по-бавно. Натрапчиви ударни инструменти, които сякаш се тътреха зад стенещите тромпети.
Майлоу опита още веднъж, още по-тихо, още по-настойчиво:
— Доктор Арджънт, Ардис. Лоши очи в кутийка.
Забавените движения продължаваха — несвързано, неритмично. Суиг нетърпеливо потропна с крак.
Майлоу стоеше приклекнал, краката му сякаш пукаха от напрежение. Аз се изправих и хвърлих поглед върху веригата на стената. Завита на кълбо като спящ питон.
В стаята замириса още по-лошо.
Пийк не забелязваше нищо.
Никакви промени в поведението.
12.
Извън стаята Суиг попита:
— Доволни ли сте?
Майлоу каза:
— Защо да не опита Хейди?
— Май се шегувате.
— Де да можех, сър!
Суиг поклати глава, но повика един санитар, застанал от другата страна на коридора.
— Кърт, намери Хейди Оут.
Кърт забързано тръгна, а ние зачакахме между обитателите. Пациентите. Имаше ли значение как ще ги нарече човек? Мнозина със симптоми на късна дискинезия — някои с тремор, други с треперещи устни, но никой в толкова тежко състояние като Пийк. Някои изглеждаха по-ориентирани; други като че ли се намираха на друга планета. Тътрещи се крака в мукавени пантофи. Петна от храна по дрехите.
Суиг влезе в сестринското помещение, използва телефона и погледна часовника си. Върна се в момента, когато Хейди Оут се появи през двойните врати.
— Здравей, Хейди.
— Сър?
— Поради дадената от теб информация детектив Стърджис се опита безуспешно да осъществи контакт с Ардис Пийк. Тъй като си му дала записа на лента, защо не му предостави и снимка?
— Сър, аз…
— Не се безпокой — каза Суиг. — Твоето чувство за дълг е неоценимо. Важното сега е да стигнем до дъното на всичко това.
— Аз…
— Искам да знам едно, преди да се впуснеш в подробности. Сигурна ли си, че Пийк наистина е проговорил — истински думи, а не мучене?
— Да, сър.
— Кажи ми точно какво каза.
Хейди повтори разказа си.
— И това е било в деня, преди да убият доктор Арджънт?
— Да, сър.
— Пийк говорил ли е пред теб и преди?
— Не за доктор Арджънт.
— Какво ти е казвал?
— Не особено много. В по-голямата си част мънкане. Да, не, добре, грухтене. Когато му задавахме въпроси. — Подръпване на конската опашка. — Нищо, в действителност. Ето защо обърнах внимание, когато започна…
— Ти си се вслушала в думите му?
— Да, сър. Доктор Арджънт се надяваше, че ще може да увеличи възможностите му за словесен изказ. Поведенческите му възможности въобще.
— Разбирам — каза Суиг. — Имаше ли някаква по-специална причина за това?
Хейди погледна към нас.
— Както казах на господата, беше предизвикателство.
Слабият, стържещ звук започна да се усилва и ние всички се обърнахме. Мукавените подметки по линолеума. Неколцина от мъжете в коридора се бяха приближили към нас. Суиг ги изгледа и те спряха. После отстъпиха назад.
Той се усмихна на Хейди.
— Изглежда, сега е твой ред да се изправиш пред предизвикателството!
Тя влезе сама, остана там двадесетина минути и отново се появи навън, поклащайки глава.
— Докога искате да опитвам?
— Това е достатъчно — каза Суиг. — Сигурно е било случайност. Безсмислен брътвеж. Доколкото знам, прави го, когато е сам. Благодаря ти, Хейди. Можеш да се върнеш към работата си. А най-добре ще е и ние да се върнем към работата си.
Докато шофирах по обратния път, Майлоу каза:
— Какво, по дяволите, превръща едно човешко същество в такова нещо?