Не отговорих.
Той каза:
— Ако Пийк притежава някаква мисловна система, би трябвало да е в дяволски по-добра форма, отколкото го видяхме днес.
— Вероятно. Независимо от всичките симптоми на късна дискинезия, все още би трябвало да се осъществява някакъв процес на мислене.
— Какво точно означава „късна“?
— Късно проявена реакция от торазина.
— Обратима ли е?
— Не. В най-добрия случай положението му може да не се влоши.
— И все пак той си е луд. Тогава каква му е ползата от торазина?
— Невролептиците са най-доброто средство да се контролират налудничавите идеи, халюцинациите и странното поведение. Онова, което психиатрите наричат позитивни симптоми на шизофренията. Негативните симптоми, като нарушения в речта, безразличие, апатия, проблеми с вниманието, обикновено не се повлияват. Медикаментите не могат да възстановят онова, което липсва.
— Зеленчуци с добро поведение — подхвърли Майлоу.
— Пийк е краен случай, вероятно защото не е започнал при наличието на по-добър интелект. Освен това дискинезията му е много силна. Въпреки че не взема много торазин. Независимо от онова, което Долард ни разправяше за високите дози, тази на Пийк си е останала пет милиграма, точно в рамките на препоръчителното количество. Вероятно са решили, че не му е нужна по-голяма доза, защото той общува само със себе си. Контактът му с останалите е съвсем незначителен. Психологически погледнато, него го няма.
Майлоу извади пурата от устата си, хвана я с два пръста и се загледа в книжното пръстенче в края й.
— Ако спрат торазина на Пийк, той ще бъде ли в състояние да говори повече?
— Възможно е. Но в замяна на това положението му може да се влоши, дори може отново да стане агресивен. Освен това не забравяй, че той е бил на торазин, когато е проговорил на Хейди. Значи може да говори, когато е под влиянието на медикаменти. Все още ли продължаваш да приемаш сериозно онези приказки за кутийката?
— Ами… струва ми се, че не мога да пренебрегна тази история с очите. Ей, може би аз се заблуждавам, а Пийк е истински пророк. Може би сатаната наистина е изпратил богомолките от Плутон!
— Може би — отговорих аз, — но дали е информирал Пийк?
Майлоу се засмя и отново налапа пурата си.
— „Лоши очи в кутийка…“
— Доколкото знам, Клеър се е опитала да разговаря с него за престъплението му и по този начин е пробудила някакво подобие на спомени у него. „В кутийка“ означава неговото собствено затворничество. Или нещо друго. Или пък въобще нищо.
— Добре, добре, стига с това — каза Майлоу и прибра пурата в джоба си. — Да се върнем към основното: да проверим финансите на нашата Клеър и на Старджил. И пак да прегледаме досието на Ричард. За стотен път, но може и да съм пропуснал нещо. И ако не си скапан, точно сега е моментът да посетим доктор Тиоболд в Окръжната. Може би някой от нас двамата ще се добере до нещо, което поне мъничко прилича на факт. — Той ми се ухили. — Наред с другото ще трябва да се справя и с някои свои налудничави идеи относно течностите.
13.
Телефонирах в кабинета на доктор Майрън Тиоболд и уредих среща за десет и петнадесет на другата сутрин. В девет и четиридесет и пет вече проветрявах главата си на бързата лента на шосе 10 — Изток, пъплех нагоре по естакадите й напредвах заедно с обвития в смог поток от коли към Сан Бернардино. След няколко отбивки напуснах магистралата, като свих по Сото Стрийт в Източен Лос Анджелис, минах край окръжната морга и влязох през главния вход на сиво-кафявия болничен комплекс.
Постоянно страдаща от липса на финанси и подложена на огромно напрежение, Окръжната болница е едно чудо: първокласно лечение за старите и бедните, последна спирка за отчаяните и умопобърканите. Бях прекарал известно време тук на стаж, бях посещавал някои семинари, но от две години не бях стъпвал в болницата. Външно малко неща се бяха променили — същата редица от масивни грозновати постройки, постоянното циркулиране на хора в бели престилки, несигурно крачещите болни.
Беше един от онези горещи облачни дни, които придават на всичко унил и повехнал вид, но след „Старкуедър“ Окръжната болница изглеждаше свежо, едва ли не весело място.
Кабинетът на Тиоболд бе на петия етаж в четвърти блок — една от половин дузината семпли пристройки, изникнали в края на комплекса като нещо, дошло ти наум в последния момент. Мъже и жени, облечени в пижами, които се закопчаваха откъм гърба, се лутаха като замаяни по облицованите с плочки бели коридори. Две мрачни сестри, хванали под мишниците едра чернокожа жена, я водеха към една отворена врата. По бузите на жената блестяха сълзи като капки роса по асфалт. Някъде някой повръщаше. Радиоточката, поставена високо на стената, безстрастно изреждаше имена.