— Вчера.
— Как ви се стори?
— С извънредно добра организация. И много медикаменти във високи дози.
— Прекрасният нов свят! — каза той. — Не мога да разбера защо Клеър е пожелала да иде там.
— Може би е искала да се занимава с клинична работа.
— Глупости! — отговори остро Тиоболд. После извинително се усмихна. — Искам да кажа, че би могла да има каквато си пожелае клинична работа и тук. Не, просто не знам какво да си мисля.
— Мога ли да поговоря и с останалите колеги? — попитах аз.
— Защо не? Уолтър Ий, разбира се, не я познава, а според мен и Шаши Лакшман — той е фармаколог, има собствена лаборатория в отделна сграда. Но може би е работила с медиците Мери Хърцлинджър и Анди Велман. Нека се обадя първо на Шаши.
Няколко секунди разговор по телефона потвърдиха, че доктор Лакшман никога не се е срещал с Клеър. Ние слязохме по стълбите в лабораторията на втория етаж и заварихме Хърцлинджър и Велман да работят на персоналните си компютри.
Двамата колеги психиатри бяха по на около тридесетина години и бяха облечени в бели престилки. Мери Хърцлинджър носеше къса кафява рокля под престилката си. Беше слабичка, имаше късо подстригана платиненоруса коса, кожа с цвят на слонова кост, добре оформени, но напукани устни. Престилката на Андрю Велман беше закопчана догоре и разкриваше само яката на черна риза и здраво стегнатия възел на лимоновожълта вратовръзка. Той беше нисичък, имаше чуплива черна коса и златна обичка на лявото ухо.
Попитах ги за Клеър.
Първо заговори Велман, който изяждаше думите:
— Виртуален чужденец! Тук съм вече две години, а едва ли сме разменили двадесетина изречения. Винаги изглеждаше прекалено заета. Освен това аз правя структурните клинични интервюта за проучването, докато тя се занимаваше с невропсихическите жестове, тъй че винаги работехме с различни пациенти.
— Споменавала ли е някога защо напуска, за да отиде в „Старкуедър“?
— Не — отговори той. — Въобще не знаех за това, докато Мери не ми каза.
Анди погледна към Хърцлинджър. Същото стори и Тиоболд.
Прихванала с една ръка престилката си, за да я задържи затворена, тя каза:
— Каза ми няколко дни преди да напусне. — Дълбок, мек глас. — Моят кабинет на долния етаж наистина е много мъничък и тя ме попита дали не бих искала да взема нейния. Отидох да го видя и отговорих „да“, после й помогнах да занесе няколко кашона до колата й. Тя каза, че субсидията й е свършила и че не се е опитала да я поднови. Току-що била написала уведомлението за доктор Тиоболд.
Тиоболд попита:
— Каква причина ти изтъкна, Мери?
— Никаква.
— Какво беше настроението й, когато ви го каза? — намесих се с въпрос и аз.
— Беше напълно спокойна. Нито възбудена, нито разтревожена… Бих могла да я опиша като спокойна и сдържана. Сякаш отдавна го беше обмислила и решила.
— Дошло й е времето да си ходи — допълни Велман.
— Общувахте ли с нея? — попитах аз Хърцлинджър.
Тя поклати отрицателно глава.
— Също както и при Анди — ние почти нямахме контакти. Аз съм тук едва от една година. Виждали сме се в кафенето и сме пили заедно кафето си. Навярно три или четири пъти. Никога не сме обядвали заедно. Аз въобще не съм я виждала да обядва. Понякога, когато отивах в кафенето, минавах край кабинета й и ако вратата беше отворена, я виждах да работи на бюрото си. Спомням си, че неведнъж съм си мислела: „Каква работохоличка, сигурно е много продуктивна!“
— Когато сте пили заедно кафе — казах аз, — за какво разговаряхте?
— За работата, за данни. След като научих какво й се е случило, разбрах колко малко съм знаела за нея. Толкова е гротескно — полицията има ли някаква представа кой го е направил?
— Все още не.
— Ужасно! — възкликна Мери.
Велман се обади:
— Сигурно има нещо общо със „Старкуедър“; Само погледнете пациентите, с които е работила там!
Аз поясних:
— Единственият проблем е в това, че пациентите никога не излизат оттам.
— Никога?
— Поне така се твърди.
Той се намръщи.
— Тя казвала ли е на някого от вас, че отива в „Старкуедър“?
Велман поклати отрицателно глава.
Мери Хърцлинджър отговори:
— На мен ми каза. В деня, когато пренесохме кашоните. Това ме изненада, но не й зададох никакви въпроси — тя не обичаше такива работи. Човек не можеше да бъде близък с нея.