— Посочи ли ви някаква причина? — попитах аз.
— Всъщност не причина — отговори тя. — Но каза нещо… насмешливо — съвсем нехарактерно за нея. Току-що бяхме оставили кашоните в колата. Тя ми благодари, пожела ми щастие, а после се засмя. Едва ли не самодоволно.
— Кое беше смешното? — попита Тиоболд.
— Точно там е работата! — отговори Хърцлинджър. — Аз казах нещо от рода, че се радвам, че е доволна от плановете си. И тогава тя ми отговори: „Не е въпрос на доволство, Мери. Много луди, малко време.“
14.
— Значи адски е бързала да заработи с психично болни — каза Майлоу.
Беше пладне. Двамата стояхме до колата ми, марка „Сивил“, паркирана на Бътлър Авеню, срещу участъка Лос Анджелис — запад.
— Имала е много психично болни в Окръжната — казах аз.
— Но е искала луди.
— Защо? За да измъкне още няколко срички от тях ли? Да вървят по дяволите, отсега нататък аз ще се занимавам с отегчителните неща. Открих неин личен трезор в банката й и успях да се добера до него с помощта на смъртния акт. Никакви пари, никакви наркотици, никакви порнокасети или любовни писма от графомани. Ако е имала някакъв таен живот, криела го е извънредно ревниво.
— Може би ще трябва да се върнем по-назад — към университета и годините, преди да се засели в Лос Анджелис. Ще се опитам да поговоря с някого от Кейз Уестърн.
— Разбира се, но утре ще имаш възможност за нещо по-добро. Родителите й пристигат тази вечер. Имам среща с тях в осем сутринта в моргата. Не е необходимо да виждат тялото, опитах се да ги разубедя, но те настояват. След цялото това „веселие“ ще се опитам да седна някъде с тях. Ще ти се обадя къде и кога. Вероятно ще е късно следобед.
Минаха няколко млади офицери. Майлоу ги наблюдава известно време, после се загледа в покрива на колата и перна с ръка няколко прашинки от лъскавата повърхност.
— Прегледах отново досието на Ричард и гледката беше доста отрезвяваща. Не си спомням друго толкова тънко досие. Единствените, с които съм разговарял, са хазяйката на Ричард, неговите родители и персоналът в ресторанта, където е работил. Няма никакви данни в графата „Познати и приятели“. Познато ли ти звучи? Направих още един опит да установя къде е седалището на компанията „Тин Лайн“, където Ричард вероятно е бил прослушан. Все още не мога да открия никаква следа от тях. Като си помисли човек, дори един сапунен мехур като една такава компания трябва да остави някакъв знак след себе си.
— Нещо около филма ли те безпокои?
— Те наемат дърводелци за декорите, нали? С всякакви там инструменти, включително и триони.
— В ресторантите също има много ножове.
— Може би ще се върна и там.
— Една възможна гледна точка относно „Тин Лайн“ — подхвърлих аз. — Дори и еднодневките имат нужда от оборудване. Една малка фирма по-скоро ще наеме помещения, отколкото да има свои собствени. Защо не провериш някои от компаниите, които дават под наем?
— Чудесно — каза той. — Благодаря ви, сър. — Засмя се. — Във всеки друг случай бих считал историята с филма за половин следа. Но в тези двата ти сигурно не искаш да хвърляш вината върху жертвите; Алекс, но последното, което може да са направили, е да се свържат с някого.
Исках да хвърля още един поглед на автобиографията на Клеър, тъй че пресякохме улицата, отидохме в участъка и се качихме горе в стаята на детективите. Майлоу намери и донесе кутията с материалите, които беше иззел от дома на доктор Арджънт. Не беше я регистрирал в отдела за съхраняване на доказателства, очевидно бе възнамерявал да ги прегледа отново. Той отиде да вземе по чашка кафе, докато търсех автобиографията.
Намерих я, акуратно напечатана и закламерена, едва след като извадих почти половината съдържание от кутията. Данните в графата „Брачно състояние“ бяха очертани с маркер. Беше родена в Питсбърг и бе живяла там до завършване на колежа, преди да замине за Кливланд, за да се запише в Кейз Уестърн.
На хиляди мили от аризонското детство на Ричард Дада; вероятността да се намери някаква връзка беше почти изключена.
Порових се, преди да намеря първата й публикувана студия — онова студентско проучване, впечатлило Майрън Тиоболд.
Единствен автор, както беше казал той, но в края на първата страница, със съвсем дребен шрифт, имаше изразени благодарности: „На Студентската фондация към Кейз Уестърн за оказаната помощ и анализа на данните; на моите родители, Ърнестин и Робърт Рей Арджънт, за неотклонната им подкрепа по време на моето следване; и на моя научен ръководител, професор Хари А. Ракано, за неговото вещо ръководство.“