В Лос Анджелис беше един часът сутринта, а в Кливланд — четири. Като използвах телефона на Майлоу, набрах 216 — „Информация“. На никого от другите детективи не му направи впечатление, че един цивилен използва служебното оборудване. След като надрасках набързо номера на катедрата по психология на Кейз Уестърн, аз се обадих и помолих да ме свържат с професор Ракано.
Жената от другия край на линията отговори:
— Съжалявам, но тук нямаме човек с такова име.
— Бил е преподавател във факултета.
— Нека проверя в централата на факултета. — Минаха няколко минути. — Не, съжалявам, сър, в списъка на факултета липсва такова име.
— Има ли наблизо някой, който да е работил в катедрата преди десет години?
Мълчание.
— Изчакайте така, моля.
Минаха още пет минути, преди друга жена да каже:
— Може ли да попитам за какво става въпрос?
— Обаждам се от полицейски участък в Лос Анджелис. — Буквално. — За съжаление, една ваша випускничка, доктор Клеър Арджънт, беше убита. Опитваме се да влезем във връзка с някого, който я е познавал в Кливланд.
— О! — каза жената. — Убита… Боже мой, това е ужасно… Арджънт… Не, аз съм тук от шест години, сигурно е следвала преди мен — колко ужасно, нека проверя! — Чух шумоленето на хартия. — Да, така е, сър, в списъка на завършилите е. И е била студентка на професор Ракано?
— Да, госпожице.
— Е, със съжаление трябва да ви кажа, че професор Ракано е покойник. Почина точно след като постъпих тук. От рак. Добър човек. Оказваше голяма подкрепа на студентите си.
Толерантността към самостоятелния труд на Клеър показваше, че е бил добродушен човек.
— Има ли друг някой, който би могъл да познава доктор Арджънт, госпожице?…
— Госпожа Бош. Хм, боя се, че точно в този момент в сградата няма много хора. Сега в аулата се провежда голям симпозиум, един от нашите професори току-що получи награда. Мога да поразпитам и да ви се обадя.
— Много ще съм ви благодарен.
Дадох й името на Майлоу. Щом затворих телефона, той иззвъня. Майлоу не се виждаше никъде и аз вдигнах слушалката:
— Бюрото на детектив Стърджис.
Един познат глас каза:
— Бих желала да оставя съобщение за детектив Стърджис.
— Хейди? Аз съм доктор Делауер.
— О! Здравейте… слушайте, съжалявам, но днес не можах да измъкна нищо от Пийк.
— Не се безпокойте.
— Освен това със Суиг нещата също не вървят особено добре. Щом вие си тръгнахте, той ме извика в кабинета си и ме накара отново да повторя цялата история: какво казал Пийк, кога го е казал, сигурна ли съм, че съм чула както трябва.
— Съжалявам за неприятностите ви.
— Би било наистина чудесно да можех да го докажа… Между другото исках само да уведомя детектив Стърджис, че съм решила да напусна „Старкуедър“ след няколко седмици, но ако му трябвам за нещо друго, може да ми се обади по телефона.
— Благодаря, Хейди. Ще му предам.
— Значи вие наистина работите там? В полицейския участък? — попита тя.
— Не. Просто се случи така, че днес съм тук.
— Звучи интересно. Междувременно аз ще продължа опитите си с Пийк, може пък да изскочи нещо.
— Не рискувайте.
— Какво, с Ардис ли? Вие видяхте състоянието му. Той не е опасен в точния смисъл на думата. Не че съм отслабила бдителността си — мислите ли, че Клеър я е отслабила?
— Не знам — отговорих аз.
— Още мисля за нея. За онова, което й се случи. Изглежда толкова странно, че нещо би могло да я засегне.
— Какво искате да кажете?
— Тя беше от оня тип хора, които са потънали в собствения си свят. Имам чувството, че й беше добре да бъде сама. Тя не се нуждаеше от никой друг.
15.
Телефонирах вкъщи, преди да напусна участъка. Робин беше излязла и всичко, което ме чакаше, беше писмена работа — заключителни доклади по някои случаи за попечителство, които вече бях разрешил. Казах на собствения си глас, записан на телефонния секретар, че ще се върна към пет.
Говорих със себе си.
Дайте клетъчен телефон в ръцете на някой психично болен, и той може да се побърка.