Друга една статия добавяше: „Всички знаеха, че е странен, но не чак толкова, каза един местен младеж, Дерик Криминс. Той не беше близък с никого. Никой не желаеше да се сближава с него, защото миришеше лошо и беше твърде странен, може би е имал нещо със сатаната или кой знае какво.“
Никъде другаде не се споменаваше за сатанински ритуали и аз се запитах дали е имал последователи. Вероятно не, тъй като никой не желаел да общува с него.
Трийдуей беше описан като „спокойна общност от фермери и ранчери“.
„Най-лошото, което обикновено се случва, каза шерифът Хаас, са сбивания в баровете, веднъж някаква кражба на оборудване. Но нищо такова, никога нещо като това!“
И това се бе случило.
Нямаше съобщения нито за погребението на семейство Ардъло, нито за това на Норийн.
Продължих да се ровя и намерих три реда, публикувани в лосанджелиския „Таймс“ два месеца след убийството, където се споменаваше, че Пийк е бил изпратен в „Старкуедър“.
На думата „Трийдуей“ в компютъра нямаше регистрирана никаква информация от злощастния случай насам.
Спокойно градче. Изчезнало градче.
Как може всички жители да измрат?
Или Пийк по някакъв начин ги е избил и тях?
Заварих съобщение от Майлоу на телефонния секретар: „Мистър и мисис Арджънт, хотел «Флайт Ин» на булевард «Сенчъри», стая 129, един следобед.“
Поработих малко с документацията, привърших около дванадесет и тридесет и поех по „Сепулведа“ към летището. „Сенчъри“ прорязва като широка лента южната част на Лос Анджелис, минавайки край безличните студени сгради на хотелите край летището, корабни депа, частни паркинги и небостъргачи, чийто връх се губи в небесата.
„Флайт Ин“ се намираше до един ремонтен парк, който осигуряваше техническото обслужване на автострадата. Твърде голям, за да бъде мотел, той не беше излязъл от пубертета на хотелите. Триетажен, боядисан в бяло, блок с жълти водосточни тръби, с рекламно изображение на каубойка, която кара самолет, незабележим изход вдясно, увенчан с розов неонов надпис „Свободни места“. Гараж на два етажа се издигаше край основния корпус. Доколкото видях, на паркинга нямаше никаква охрана. Оставих сивилята на долния етаж на гаража и тръгнах към входа, когато над главата ми се чу ревът на един „Боинг 747“.
Едно табло пред хотела рекламираше огромните легла в стаите, цветните телевизори и входните талони с намаление за някакво място, наречено „Златната патица“, където човек можел да прекара няколко щастливи часа. Във фоайето, застлано с червен килим, имаше автомати, от които можеха да се купят гребени, карти на града и ключодържатели с героите на „Дисни“. Чернокожият чиновник на рецепцията не ми обърна никакво внимание, когато минах край него и се отправих към първия етаж. Картонени кутии с готова храна бяха оставени край няколко от червените врати, които гледаха към коридора. Въздухът беше горещ и солен, въпреки че бяхме на мили от океана. Стая 129 се намираше в дъното.
Майлоу отвори на почукването ми, изглеждаше уморен. Никакъв напредък или нещо друго.
Стаята беше малка и приличаше на кутийка, интериорът — изненадващо весел: двойни легла със сини кувертюри на цветя, които изглеждаха нови, щампи с летящи диви патици над горните табли на леглата, писалищна маса, имитация на колониален стил, с Библия и телефонен указател върху нея, двойка кресла с твърди седалки, телевизор с деветнадесетинчов екран, монтиран на стената. Два черни найлонови куфара бяха акуратно поставени в единия ъгъл. Срещу леглото — две затворени шперплатови врати, нащърбени отдолу. Тоалетна и баня.
Жената, седнала в ъгъла на по-близкото легло, беше заела твърде изкуствена поза на смазан от скръб човек. Красива, около шестдесетте, с фризирани на студено къдрене коси с цвета на разредена лимонада, с колие от изкуствени перли на златна верижка около врата и лек грим, тя носеше шоколадовокафява рокля с плисирана пола, бяла колосана яка и маншети. Годежен пръстен с евтин диамант, тънка златна брачна халка, златни обици във формата на мидички.
Жената се обърна към мен. Твърдите, ъгловати черти притежаваха свой чар, въпреки сериозния й израз. Приликата с Клеър беше поразителна и аз си помислих за матроната, каквато Клеър никога нямаше да стане.
Майлоу ни представи един на друг. Ърнестин Арджънт и аз си казахме „Приятно ми е да се запознаем!“ съвсем едновременно. Едното ъгълче на устата й леко помръдна нагоре; после устните й се затвориха — рефлективната усмивка бързо изчезна. Стиснах една студена, суха ръка. Водата в тоалетната зад едната шперплатова врата шурна и тя върна ръцете си в скута. На другото легло имаше бяла ленена кърпичка, сгъната на триъгълник.