Вратата се отвори и един мъж, който изтриваше ръцете си с кърпа, се опита да излезе.
Беше му трудно, защото едва прекрачи прага.
Не повече от петдесет и седем годишен, той тежеше около сто и осемдесет килограма и приличаше на розово яйце, облечено в бяла риза с дълги ръкави, сиви панталони и бели спортни обувки. Банята беше тясна и той трябваше да се извърне встрани, за да мине край умивалника. Като дишаше тежко, мъжът се поколеба, направи няколко малки крачки и накрая се промъкна. Лицето му се зачерви от усилието. Той сгъна кърпата, постави я върху шкафа и пристъпи много бавно, поклащайки се от една страна на друга като лодка в развълнувани води.
Панталоните бяха от изкуствена материя, чисти, прихванати с тиранти. Спортните обувки бяха напукани. При всяка стъпка в джобовете му издрънчаваше нещо.
Беше на приблизително същата възраст като съпругата си, имаше тъмна къдрава коса, фин, едва ли не деликатен нос, плътни устни, които караха бузите му да изглеждат като балончета. Тройната брадичка бе гладко избръсната. Кафявите очи, почти потънали в плътта му, бяха напрегнати. Той погледна към жена си, после внимателно ме огледа, докато продължаваше тромаво да върви напред.
Сваляйки мислено тлъстините от тялото му, аз успях да видя неговото красиво телосложение. Мъжът се придвижваше напред, като се потеше и дишаше шумно и дрезгаво. Когато стигна до мен, спря, олюля се, успя да запази равновесие и ми протегна ръка с дебелината на бедро.
Дланите му бяха по-малки, ръкостискането — сухо и силно.
— Робърт Рей Арджънт.
Дълбок, хъхрещ глас, напомнящ бас, който отеква в кухината на огромното му тяло. За секунда си го представих празен и напомпен. Но фантазията ми избледня, докато го наблюдавах как се мъчи да достигне до близкото легло. Всяка негова стъпка отекваше върху тънкия килим, всеки негов крайник сякаш вибрираше със свой собствен акорд. Челото му бе оросено с капчици пот, които се стичаха на вадички. Преодолях желанието си да го хвана под мишница.
Жена му се изправи с кърпичката в ръка и попи потта.
Той докосна за миг ръката й.
— Благодаря ти, скъпа.
— Седни, Роб Рей!
И двамата говореха с мекия, характерен за Питсбърг акцент.
Дебеланкото се завъртя бавно, леко се приведе напред и се отпусна на леглото. Дюшекът се огъна почти до пода и пружините изскърцаха. Въпреки че Роб Рей Арджънт седна с разтворени крака, бедрата му се докосваха. Сивият плат на панталоните се изду върху масивните му колене и се изпъна до пръсване върху огромния като тиква корем.
Той няколко пъти си пое дъх, прочисти гърлото си, сложи ръка пред устата си и се изкашля. Жена му погледна към отворената врата на банята, отиде да я затвори и седна на предишното си място.
— Така — каза Роб. — Значи вие сте психолог като Клеър.
Под мишниците му се очертаваха тъмни кръгове.
— Да — отговорих аз.
Той кимна, сякаш бяхме постигнали някакво съгласие. Въздъхна и отпусна ръце между бедрата си.
Ърнестин Арджънт се протегна, подаде му носната кърпичка и сега той сам попи потта по лицето си. Тя извади друг бял триъгълник от чантата си и го притисна към собствените си очи.
Майлоу каза:
— Тъкмо разказвах на мистър и мисис Арджънт как върви разследването ни.
Ърнестин нададе тих, неволен вик.
— Скъпа! — обади се Робърт Рей.
— Добре съм, скъпи — отговори тя почти недоловимо и се обърна към мен: — Клеър харесваше психологията.
Аз кимнах.
— Тя беше всичко, което ние имахме в действителност.
Роб Рей я погледна. Някои части на лицето му бяха станали тъмносини; други бяха розови, бежови, бели, като краските на обелки от ябълка, в зависимост от това как кръвният поток преминаваше през порите на кожата му. Той се обърна към Майлоу:
— Струва ми се, че не сте научили особено много. Има ли шанс да откриете дявола, който го стори?
— Аз винаги съм оптимист, сър. Колкото повече ни разкажете вие и мисис Арджънт за Клеър, толкова по-добри стават нашите шансове.
— Какво друго мога да ви кажа? — каза Ърнестин. — Нямаше човек, който да не харесва Клеър; тя беше най-доброто създание на света.