Заплака. Роб Рей я докосна по рамото.
— Съжалявам — извини се накрая тя. — Това няма да помогне. Какво искате да знаете?
— Добре — каза Майлоу, — като начало да започнем с основната схема. Кога за последен път се видяхте с Клеър?
— По Коледа — отговори Роб Рей. — Тя винаги си идваше вкъщи за Коледа. Винаги сме си прекарвали много хубаво семейно и последната Коледа не беше изключение. Клеър помогна на майка си при готвенето. Каза, че в Лос Анджелис никога не си готвела, твърде заета била, ядяла само консерви и готова храна.
Това отговаряше на вида на кухнята в къщата на Кейп Хорн Драйв.
— На Коледа — каза Майлоу. — Преди половин година.
— Точно така.
Роб Рей сгъна левия си крак.
— Би трябвало да е точно по времето, когато Клеър е напуснала Окръжната болница и се е прехвърлила в болницата „Старкуедър“.
— Така мисля.
Майлоу попита:
— Тя каза ли ви, че сменя работата си?
Отрицателно поклащане на главите.
— Нито думичка?
Отново мълчание.
После Ърнестин каза:
— Тя никога не говореше за работата си в подробности. А ние никога не сме искали да си пъхаме носа в работите й.
Не са знаели. Наблюдавах как Майлоу се стараеше да прикрие учудването си. Роб Рей се опита да премести тежестта на тялото си върху леглото. Единият крак му помогна.
Майлоу отново запита:
— Клеър говорила ли ви е за някакви евентуални свои проблеми? За някой, който я е тормозел — на работата или някъде другаде?
— Не — отговори Роб Рей. — Тя нямаше врагове. Това поне мога да ви го кажа със сигурност.
— Как се държа по време на посещението си по Коледа?
— Чудесно. Нормално. Коледата винаги е била щастлив празник за нас. Тя беше щастлива, че си е у дома, а ние се радвахме, че е заедно с нас.
— Колко дълго остана?
— Четири дни, както винаги. Изгледахме цял куп филми; тя обичаше да гледа филми. Гледахме и „Леденото шоу на Питсбърг“. Като момиче Клеър караше кънки. В последния ден дойде в магазина ни, помогна ни малко — ние продаваме подаръци и трябва да държим отворено по няколко часа дори и по празниците.
— Филми — повторих аз. Джоузеф Старджил бе казал същото.
— Точно така — ние всички ги обичаме — потвърди Роб Рей.
— Тя беше щастлива, нямаше проблеми — каза Ърнестин.
— Единственият ни проблем беше, че не я виждахме достатъчно. Но разбирахме, че е свързано с кариерата й. А на нас ни е трудно да пътуваме. Заради бизнеса.
— Не обичаме да харчим много — каза Роб Рей. — Освен това аз имам трудности с пътуването заради размерите си. И какво? Това няма нищо общо с пътуването на Клеър до вкъщи или с нейните проблеми. Нямаше причина някой да я мрази; това навярно е някой маниак, пуснат на свобода от онова място, където е работела. — Кожата му започна да става все по-тъмночервена и думите му изскачаха между мъчителни поемания на въздух. — Казвам ви, ако намеря оня, който я е заплашвал, аз… Ще ви кажа само, че на мнозина животът им ще стане горчив!
— Скъпи! — обади се жена му, като потупа коляното му. После се обърна към нас: — Мъжът ми иска да каже, че Клеър беше мила, благородна и нежна. Никой не би могъл да я мрази.
— Благородна на ента степен! — съгласи се Роб Рей. — В университета тя винаги беше между първите, които искаха да помогнат на другите. На стари хора в болниците, на животни в приютите — нямаше значение, тя винаги беше начело. Особено много обичаше животните. Ние имахме куче, малък шотландски териер. Знаете как децата винаги се отнасят безотговорно с домашните животни, винаги родителите трябва да се грижат за тях. Клеър правеше всичко — хранеше го, чистеше след него. Винаги се опитваше да помогне на разни твари — да намести счупено крило на бръмбар, всякакви такива неща. Ние знаехме, че ще стане някакъв вид доктор, дори мислех, че ще бъде ветеринарен лекар, но и психологията беше чудесна специалност. Винаги получаваше много добри оценки — но това няма значение, детектив Стърджис! В моргата — онова, което току-що видяхме!… Просто не мога… Трябва да е бил някакъв маниак — на онова място в „Старкуедър“, няма други, освен маниаци.
— Да, сър — каза Майлоу. — Това беше първото място, което огледахме. Обаче не открихме никакви улики. Очевидно пациентите не излизат навън.
— Разбира се! — заяви Роб Рей. — Та може ли да има такъв тъпанар, който да ги пуска навън? Да направи такава глупава грешка? — Сълзи почнаха мълчаливо да се стичат по дебелите му бузи.