— Най-добрата основа за приятелство, която някога съм чувал! — изруга той.
— Хейди въобще не спомена за освобождаването на Пели. Но тя се е включила в персонала след Клеър, може и да не е чувала за това.
— Тъй или иначе, бих искал пак да поговоря с нея — каза Майлоу. — Още повече че е единственият човек от това място, който прояви някакво желание да помогне. Тя застъпва на смяна в три. Аз ще бъда в движение цял ден, за да се опитам да открия някаква диря от Пели, затова ще оставя съобщение на телефонния й секретар с твоя номер, за да те потърси. Съгласен ли си?
— Разбира се. Освен това мога да опитам да разбера от оня главен психиатър в „Старкуедър“ — Олдридж, какво знае за Пели.
— Не, още не — трябва да бъдем дискретни. Ако излезе, че Пели е нашият лош човек, оня, който е дал съгласие за освобождаването му, ще попадне на мушката. Няма смисъл да ги предупреждаваме и да им даваме възможност да организират защитата си. Да даваме възможност на Суиг да се свърже с чичо си сенатора и да вдигне цяла барикада от документи! — В думите му прозвуча раздразнение, но и нотка на оживление.
— Като че ли имаш добри предчувствия! — подхвърлих аз.
— Не знам, но ще ти кажа едно нещо и го запомни: това ми харесва адски повече, отколкото всички онези филми и дрънканици за бръщолевенето на Пийк. Това е светът, който аз познавам: лошият човек излиза на улицата и се случват лоши неща… Предполагам, че вярата ми в двата края, които някъде се съединяват, ще се потвърди още веднъж.
Стоплих си малко от останалата супа и набързо я изгълтах, докато си мислех колко въодушевен беше Майлоу от мисълта за Уендъл Пели.
В допълнение към обстоятелството, че бе чист по отношение на убийството на Дада, Пели беше използвал пистолет, не нож. Но пък двадесет и едната години може и да бяха променили стила му на убиване. И е офейкал от социалния дом.
Само че Майлоу се осланяше на онова, което мразеше най-много: теорията. Ако погледнеше трезво на нещата, щеше да поохлади ентусиазма си. Аз обаче не казах нищо. Запазих съмненията си за себе си. Терапията ме беше научила на едно: трябваше да се избере подходящият момент.
Телефонът ми иззвъня в три и двадесет и три. Очаквах да е Хейди Оут, но секретарката ми съобщи:
— Обажда се някоя си доктор Хърцлинджър от Окръжната болница. Казва, че е по повод на доктор Арджънт.
— Свържи ме.
Прещракване.
— Доктор Делауер? Обажда се Мери Хърцлинджър. Звънях на детектив Стърджис, но от участъка ми дадоха този номер.
— Той излезе и ме помоли да приема някои от съобщенията за него. За какво става въпрос?
— След като вие си отидохте, установих, че все повече мисля за Клеър. И почнах да се питам дали не съм предала нещо погрешно. Например относно онези нейни странни думи при раздялата ни — „Толкова много луди, толкова малко време!“ Вие ме попитахте дали Клеър е изглеждала разстроена, когато ги е казала, и аз отговорих отрицателно, че тя всъщност се усмихваше. Но колкото повече мисля, толкова повече разбирам колко нехарактерна за Клеър е тази забележка. Защото преди тя никога не се бе шегувала. Никога не бе проявявала каквото и да е чувство за хумор, наистина. Не искам това да прозвучи непочтително към нея — но тя беше просто един извънредно сериозен човек. Когато не съм на работа, аз се опитвам да не анализирам хората, но вие знаете как става. Аномалиите ме привличат.
— Както и мен. Риск на занаята.
Тя се изсмя:
— Аномалиите освен това ме карат да се питам и за чувството на страх.
— Мислите, че Клеър е изпитвала чувство на страх, когато е сменяла местоработата си?
— Просто разсъждавам — отговори Мери, — но тя изрече онези думи така, сякаш ги беше репетирала. Сякаш ги рецитираше сама на себе си. Защото, да бъдем откровени, онова, което правеше, беше странно. Работата на Клеър беше сигурна, доктор Тиоболд я харесваше. Но да си събереш багажа просто така и да напуснеш заради място като „Старкуедър“? Тя никога не беше работила с пациенти, да не говорим — с психопати убийци. Това просто не звучи смислено!
— Може би след като е свършила изследванията си, е пожелала да помага пряко на хората.
— Тогава защо в „Старкуедър“? Кой има нужда от помощ там?
— Значи искате да кажете, че решението й я е плашело, но тя тъй или иначе се е хвърлила с главата надолу — казах аз.
— Да, но това също не звучи смислено, нали? Ако е била нервна, защо да го прави? Бих се обзаложила, че ако беше отишла в кабинета на доктор Тиоболд и му беше съобщила, че е променила решението си, той на секундата щеше отново да я вземе на работа, без да задава никакви въпроси. Тя беше прекрасен изследовател. Сега, като разглеждам нещата със задна дата, ми се струва странно поведението й, когато разчистваше кабинета си и пренасяше нещата си в колата. Онова, за което разговаряхме. Не мога да си спомня много неща, но все пак помня едно: тя спомена, че е оставила някакви материали в шкафа в кабинета, и каза, че ще се върне за тях следобед. Но аз бях в кабинета целия ден, а тя не се върна. Никога не се върна. Отидох да проверя и наистина те бяха там, в ъгъла. Два кашона с името й върху тях. Бяха затворени, но не бяха запечатани и аз отворих единия — надявам се, че не съм нанесла някаква вреда, като съм го направила?