Толкова много луди, толкова малко време!
След всичките години, прекарани в лабораторията, тя е изпитвала глад за сурово клинично месо — за възможността сама да погледне тази поразителна престъпна лудост. Дори може и да се е надявала да опише случая на Пийк, ако успее да постигне някакъв напредък при него.
Тя беше навлязла в света на лудостта, но — да оставим настрана въодушевлението на Майлоу относно Уендъл Пели — аз се питах дали това имаше нещо общо с нейната смърт. Още от самото начало моята интуиция ми подсказваше, че някой организиран тип, с изкривена психика, но с ума си, беше прерязал гърлото на Клеър, беше я вкарал в багажника на колата и беше изчезнал с останалите пари във все още неоткритото портмоне. Без да остави никакви следи.
Може би същият човек, нарязал Ричард Дада, а може би друг. Всички прилики между двата случая биха могли да се обяснят с една анормална психика: психопатите съвсем не са толкова оригинални. След като човек достатъчно дълго се е сблъсквал със злото, той почва да усеща вонята на тези боклуци навсякъде.
Вече без гласове в главата. Може би сега Пели бе достатъчно нормален, за да свърши това, а може и да не беше. Така или иначе, не можех да престана да мисля, че сме изправени пред едно хладнокръвно дирижирано престъпление.
Убийство за забавление. Продукция.
Не можех да направя нищо повече и се прибрах вкъщи. Прекарах известно време на двора. Оплевих бурените в градината, подкастрих някои храсти, нахраних рибките и събрах падналите в езерцето листа.
Точно преди пет пейджърът ми ме свърза с Хейди Оут.
— Докторе! — Гласът й звучеше възбудено. — Не мога да повярвам, но Пийк отново проговори и този път Суиг не може да ме обвини, че съм истеричка. Записах го на касетофона!
19.
— Двъъъ…
— Какво има, Ардис?
Шум от лентата. Засякох го по часовник. Двадесет, и две секунди.
— Какво казваш, Ардис?… Ти току-що каза нещо… Искаш да разговаряш с мен, така ли, Ардис?…
Тридесет и три секунди.
— Ардис? Можеш ли да отвориш очите си… моля те…
Минута. Деветдесет секунди, сто… Хейди Оут вдигна пръста си в знак, че трябва да имаме търпение.
Беше малко преди полунощ, но погледът й беше съвсем ясен. Тя, Майлоу и аз седяхме в следственото помещение в участъка — задушен, напоен с миризма на лизол кабинет, който едва ни побираше тримата. Косите на Хейди бяха опънати назад и прихванати с шнола. Бе дошла направо от „Старкуедър“ и табелката с името й се подаваше от джобчето на гърдите й. Касетофонът бе един малък черен „Сони“.
— Още малко. — Тя потупа с пръст по стоманената маса.
Гласът й от записа каза:
— Добре, Ардис. Може би утре…
Тридесет и три секунди. Стъпки.
— Двъъъ…
— Двъ ли, Ардис? Две? Какво две?
Двадесет и осем секунди.
— Ардис?
— Двъ… тм…
— Там ли?
— Двъъъ тм… пъфа-пъфа… бум-бум.
— Двама там пъфа-пъфа, бум-бум? Какво значи това, Ардис?
Осемнадесет секунди.
— Ардис? Какво е пъфа-пъфа, бум-бум?
Тридесет секунди, четиридесет, петдесет.
— Какво значи това, Ардис?
Осемдесет и три секунди. Щракване.
Тя каза:
— В този момент той се извърна от мен и не искаше да отвори очи. Почаках още малко, но знаех, че това е всичко, което мога да измъкна от него.
— Пъфа-пъфа, бум-бум! — повтори Майлоу.
Тя почервеня.
— Знам. Много е глупаво, нали? Струва ми се, че не трябваше толкова да се въодушевявам. Но все пак и това е нещо, не съм ли права? Той ми проговори. Може би ще продължи да говори.
— Къде бяхте поставили касетофончето? — попитах аз.
— В джоба си. — Тя посочи синята жилетка, която бе метнала на стола. — Вчера отново опитах, но не излезе нищо.
— Пъфа-пъфа, бум-бум… — каза Майлоу. — Лоши очи в кутийка.
— Опитвах се да намеря някаква връзка — продължи Хейди. Внезапно започна да изглежда много изморена. — Навярно ви губя времето. Съжалявам.
— Не, не! — отговори Майлоу. — Ние високо ценим помощта ви. Бих искал да задържа касетата.