— Преди всичко главата и долните крайници — каза придружаващият ни. Той беше нисичък, солиден мъж от латиноамерикански произход на име Албърт Мартинес, ниско подстриган, с очила с дебели стъкла, които уголемяваха очите му. Разпятието на врата му беше златно и ръчна изработка, напомнящо византийски стил.
Съдебна медицина се помещава в двуетажна квадратна постройка, боядисана в кремаво и педантично поддържана. Обратно в Лос Анджелис — изток. Обратно в Окръжната болница. Старият кабинет на Клеър се намираше през няколко блока. Преди не бях го осъзнал, но тя беше минала по целия кръг и го беше затворила.
— Останалото от него е истинска каша — каза Мартинес.
— Все пак мисля, че имахме късмет да получим и това, с което разполагаме. Влакът навярно го е блъснал с колко… може би с четиридесет-петдесет мили в час!
Помещението беше студено, непорочно, без никакъв мирис. Празни стоманени маси, снабдени с вани за оттичане, монтирани отгоре микрофони, стена със стоманени шкафове по нея. Един ученик от горния курс веднага би познал цялата тази обстановка; твърде много телевизионни предавания бяха притъпили шока от гледката. Но телевизията рядко показваше съдържанието на шкафовете. Мъртвите по телевизията са непокътнати, чистички, безкръвни талпи, почиващи мирно.
Не бях слизал долу от стажуването си и не бях подновявал спомените си.
— Как го идентифицирахте? — попита Майлоу.
— По картата за социални помощи в джоба му — отговори Мартинес. — По долните му крайници имаше някакви останки от панталони и единият джоб беше непокътнат. Всичко, което намерихме у него, беше тази карта и няколко банкноти. Интересно нещо, още можеше да се усети вонята на алкохол. Въпреки всички останали течности! Искам да кажа, че наистина удряше в носа. Само веднъж преди съм усещал такова нещо, беше при една жена, умряла при раждане, изпила две бутилки вино същата нощ и починала на масата. Околоплодната й течност беше червена — виненочервена, разбирате ли? Почти пурпурна. Сигурно се е наливала с „Тъндърбърд“ или нещо подобно. Бебето, разбира се, бе мъртво. Сигурно е имало късмет.
Мартинес докосна разпятието си.
— За кога е насрочена аутопсията на Бийти?
— Трудно е да се каже. Това е обичайна процедура. Защо?
— Може да открием нещо. Значи казвате, че Бийти е бил наквасен както трябва?
— За да мирише толкова силно ли? Разбира се. Предполагам, че е прехвърлил всякаква мярка. Навярно се е натряскал до козирката, тръгнал е по релсите, легнал е върху тях и бум! — Мартинес се засмя. — Ставам ли за детектив?
— Хич не се напъвайте! Работата ви е много по-забавна!
Мартинес се изкиска:
— Тези релси — наистина трябва да се направи нещо с тях! Никакви прегради, никакви парапети близо до депото! Аз съм израснал тук и като дете играех по релсите, но тогава нямаше такива бързи влакове. Помните ли какво стана миналия месец? Малкото момче, което вървяло по тях, като се връщало вкъщи от училище? Недалеч от мястото, където Бийти е бил прегазен. От момчето не беше останало нищо, по което да се разпознае! Трябва да сложат някаква ограда или нещо подобно… Дааа, нещо друго?
— Бих желал да видя Бийти.
— Наистина ли? Как ви дойде наум?
— Ще ми се да мисля за него като за човек.
Мартинес докосна с два пръста разпятието си.
— Като за човек, а? Е, като го видите, може би ще се убедите, че това не е най-правилният начин да мислите така, схващате ли?
Майлоу каза:
— Развеселихте ме!
Мартинес отиде до един от шкафовете, мълчаливо го издърпа и оттам се показа нещо, завито в бял чаршаф.
Лицето беше сиво, изненадващо запазено, с изключение на няколко одрасквания по лявата страна. Сиво като дървени въглища, защото приживе Елрой Бийти е бил черен. Бяла четинеста брада, небръсната четири или пет дни. Неподстригван калпак от прошарена коса. Очите бяха отворени, безжизнени, устните — покрити с червеникава коричка. Празният поглед, характерен за всички лица на мъртъвци. Няма значение какъв е бил вашият коефициент на интелигентност приживе, когато душата отлети, изглеждате глупаво.