Под врата имаше празно пространство. Чисто обезглавяване, с изключение на няколко прешлена от хранопровода и стърчащи останки от шийна тъкан. Десетина сантиметра по-долу на масата лежеше бял пакет, който, както без нужда обясни Мартинес, беше „долните крайници“.
Майлоу се загледа в пепелявосивия чукан, който някога бе носил съзнанието на Елрой Бийти. Без да мигне, без да помръдне. Запитах се колко ли пъти е бил тук.
Мартинес тъкмо казваше „И така?“, когато вратата се отвори и вътре влезе един мъж. Носеше гумени ръкавици, мрежеста шапка, мукавени чехли и маска около врата. Беше приблизително на възрастта на Бийти, висок, със сгърбени рамене, силно загоряло лице и гъста черна брада.
Той ни погледна, прочете картона, който носеше в дясната си ръка, и се насочи към металните шкафове през две редици от нас.
После видя главата на Елрой Бийти и почервеня от гняв.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Проблем ли имате, доктор Фрийдман? — каза Мартинес.
— Именно проблем, дявол да го вземе! Кой се меси в моите аутопсии?
— Вашите аутопсии ли? — попита Мартинес.
— Точно това казах! Да не би да си глух, Албърт? — Сега Фрийдман се обърна към Майлоу: — А вие кой сте, дявол да ви вземе?
— От отдел „Убийства“.
— Мислех, че Уилис Хукс е оттам!
— Не — отговори Майлоу. — Хукс е в Централния. А това е случай на Нютън с детектив Робърт Агилар.
— Какво? — каза Фрийдман, като се взираше в картона. — В документа пише Централен, Хукс. Откога се занимавате с това мистър Агилар?
Майлоу каза:
— Аз съм Стърджис, докторе. От Лос Анджелис — запад.
— Какво, по дяволите… — Той пристъпи към главата на Елрой Бийти. — Трябва да ви кажа, детектив, че някой сериозно е загазил! Аз трябваше да направя аутопсията, а някой е отрязал проклетата му глава! И какво прави в този шкаф, когато трябваше да е тук?
Доктор Фрийдман размаха картона си.
— Никой не го е пипал, доктор Фрийдман! — намеси се Мартинес. — Той си е точно на мястото! И никой не му е рязал главата, тя…
— Дрънканици, Албърт! Дрънканици на търкалета — да не би куршумите да са надупчили твоята глава? Куршумите…
— Това е Е. Л. Бийти — каза Мартинес. — Когото блъсна един…
— Знам кой е, Албърт. — Повторно размахване на картона. — Бийти, Лерой. Рана от огнестрелно оръжие в главата, донесен миналата нощ…
— Елрой Бийти — прекъсна го Мартинес.
— Лерой, Албърт! Пише го тук! — Той навря картона в лицето на Мартинес. — Дело № 971132; час на докарване: три часът и шестнадесет минути призори.
Мартинес разгъна малко от чаршафите, които обвиваха краката на Бийти. Като свали табелката от палеца, прочете: „Елрой Бийти, блъснат от влак. Час на докарване: три часът и четиридесет минути призори, дело № 971135.“
Фрийдман погледна към главата. После картона. После номерата на стоманените шкафове. После отвори единия.
Вътре имаше цяло тяло, голо, сиво.
Също толкова сиво, колкото и на Елрой Бийти.
Същото лице.
Всички се вторачихме в него.
Аз местех погледа си от единия труп върху другия. Пред мен се очертаха някои незначителни разлики: Лерой Бийти имаше малко по-малко коса на темето, отколкото Елрой, но пък повече отстрани. Съвсем побеляла брада. По лицето нямаше никакви одрасквания, но един зараснал белег минаваше по дясната челюст, вероятно стара рана от нож.
Акуратният, чернеещ се отвор в челото изглеждаше твърде безобиден, за да бе причинил смъртта му. Ударната сила беше причинила някои поражения на лицето — подутини около носа, подпухналост под очите. Зачервени, прорязани с жилки, очни ябълки, сякаш твърде дълго се беше взирал в огньовете на ада.
Сега и главата на Фрийдман се въртеше на всички страни.
— Близнаци! — каза Мартинес. — Братко Елрой, добре дошъл при брат Лерой.
Фрийдман се извърна към него.
— Недей да се шегуваш, Албърт. Какво, по дяволите, става тук?
— Добър въпрос! — обади се Майлоу.