— Улучи! — каза той. — Пътуващи с автобус луди. Каза, че той е нямал вид на луд. Какво мислиш за това сега?
— Съвсем същото — отговорих аз. — И четирите убийства са планирани и педантично осъществени. Който и да е убил Ричард и Клеър, е съобразил да не открадне колите им. А убийството на двамата Бийти в същата нощ добавя още едно равнище на изчисление. То е истинска хореография. Тъй че ако Пели е намесен, той навярно не е активно психотичен. Поне не външно. Не забравяй, че те са го пуснали навън. Би трябвало да изглежда на себе си.
— Когато убива, е акуратен. Това като цяло ме кара да се чувствам по-добре. — Като поклати глава, Майлоу протегна ръка, за да отвори вратата на колата си.
— Значи напълно се отказваш от онази работа с Трийдуей — казах аз.
— Не искаш да се отказваме, нали?
— Изрезките продължават да ме тревожат, Майлоу. Каквато и да е ролята на Пели във всичко това, между Пийк и Клеър е станало нещо. Тя го е търсила, превърнала го е в свой проект. Той предсказва убийството й. Преди шестнадесет години е извадил очите на Британи Ардъло. Очите на Клеър също бяха извадени. Като че ли той по някакъв начин се е опитал да свърже двете убийства — по някакъв начин да повдигне булото над своето минало, като използва заместител.
— Очите на двамата Бийти не бяха докоснати.
— Но очите на Ричард бяха извадени. Твърде много вариации, твърде много неща не пасват. Пийк е единствената връзка. Ако разберем повече за неговата психодинамика, за неговата история, може би ще успеем да се приближим до Пели. Или който и да е замесен.
Той отвори вратата.
— Аз просто нямам време, Алекс. Но ако искаш да идеш там, добре. Високо ценя усилията ти — дори ще телефонирам на „Бънкър Протекшън“, за да разбера дали мога да ги накарам да ни помогнат. Междувременно ще почна да душа за безумеца тук, по улиците.
— Късмет! — казах аз.
— Изглежда, късметът нещо ни е поизоставил. — Той свали ръката си от вратата на колата и я отпусна върху рамото ми. — Аз съм опако копеле, нали? Съжалявам. Не съм си отспал, а ми се струпаха доста безуспешни усилия.
— Не подслаждай хапчето!
— Все пак нека се извиня. Разкаянието е полезно за душата. И ти благодаря за цялото време, което отдели за всичко това. Наистина го мисля!
— Моята благодарност ще бъде, ако получиш добра оценка и си почистиш стаята.
Той се засмя. Прекалено високо. Може би това помагаше.
21.
Двадесет мили северно от Лос Анджелис, всичко е пусто.
Останах вкъщи достатъчно време, за да успея да прегледам фотокопията, които бях направил в библиотеката, да изпия глътка кафе и пак да се върна на магистралата. Шосе 405 ме отведе до шосе 101 и накрая до междущатската магистрала 5, като този път се насочих на север. Последната табела на „Бърза закуска“ остана на пет мили зад гърба ми и сега заедно с мен по магистралата пътуваха един камион с ремарке, натоварено със сено, огромни тирове, една таратайка и няколко камиона, превозващи вино, които трополяха в лентата за бавно движение.
Увеличих скоростта, преминавайки край кафяви планински възвишения, дъбови и елхови горички и насаждения с калифорнийски пипер и от време на време край някой пасящ кон. Горещината не беше спаднала, но небето бе изпъстрено с красиви облаци — синьо-сиви спирали, блестящи като сатен, подобно на стара булчинска рокля, метната над света.
Изрезките ме бяха насочили към трима души, с които евентуално бих могъл да осъществя контакт: Теодоро Аларкон, управителя на ранчото, който бе открил телата; шерифа Джейкъб Хаас и единствения човек, който бе коментирал странното поведение на Ардис Пийк, без да се скрие зад анонимността, едно момче на име Дерик Криминс. Не намерих никъде името на Аларкон или Криминс, но Джейкъб Хаас имаше адрес в Ранчо Феъруей. Обадих се на този телефон и един сърдечен мъжки глас от телефонен секретар ме уведоми, че Джейк и Марвъл не са си вкъщи, но че мога да оставя съобщение. Съобщих, че ще пристигна в града по поръчка на отдел „Убийства“ и ще бъда много благодарен, ако шерифът Хаас ми отдели малко от времето си.
Магистралата се разклони, пътят за тежкотоварни камиони зави вдясно и пое трафика от трите платна. Навсякъде имаше предупреждения, че движението се наблюдава от радари, но безкрайността на пътя пред мен ме изкуши и аз задържах своята сивиля на 85 мили в час, като бързо отминах Согъс и Кастайк, западния склон на Националния лесопарк „Анджелис Крест“, Тиджън Пас, а после прекосих границата на окръг Кърн.