Малко след единадесет стигнах до Грейпвайн и заредих колата с бензин. Картата ми показваше как да стигна до Ранчо Феъруей, но аз реших да се уверя, че съм на прав път, и попитах за посоката сънливия на вид служител на бензиностанцията.
— Там е за стари хора — каза той.
Беше около деветнадесетгодишен, късо подстриган, пъпчив и на лявото си ухо имаше четири обеци.
— Отивам на гости при баба — поясних аз.
Той огледа моята сивиля.
— Там е доста хубаво. Има предимно богати хора. Много играят голф.
Камионетката с огромни колела и рекламен стикер върху бронята, паркирана край кофите за смет, навярно беше негова. Току-що излъскана. Очите му се присвиха, докато продължаваше да се взира в моята сивиля. Аз се опитвах да поддържам колата си в добро състояние, но все пак тя беше модел от 1979 г., а всичко си има граници.
— Тук май е имало и друг град — подхвърлих аз.
Погледът му беше тъп.
— Трийдуей — допълних. — Ферми, ранча, прасковени и орехови градини.
— Така ли? — Абсолютно безразличие. — Хубава количка.
Благодарих му и потеглих, като поех на североизток по един тесен път, водещ към планината Техачапи. Това беше огромен масив — висок и остър, чиито върхове с различна височина се редуваха в изкусна композиция, която никой художник не би могъл да измисли. По-ниските хълмове бяха сиво-кафяви, горните хребети имаха същия пепелявосив оттенък като мъртвите лица на братята Бийти. Някои от по-далечните била бяха обградени в мъглива розовина. Зимни цветове, дори по това време на годината, но горещината беше по-силна, отколкото в Лос Анджелис, изгаряше ме през облаците, сякаш те бяха направени от някаква тънка изкуствена материя.
Пътят стръмно водеше нагоре. Местността имаше субалпийски характер. Не можех да си представя, че това е земя на фермери. После, след десетина мили, една табела с надпис „Ранчо Феъруей: планирана община“ ме насочи надолу вляво по един път, който рязко пресичаше гранитни стени. Друг надпис „Остър наклон — намалете скоростта!“ се появи твърде късно — аз вече се носех устремно надолу.
Шеметното спускане продължи около две мили. Най-накрая пред мен ширна зелен, сякаш съшит от различни парчета, килим, сред който блестеше като диамант тъмносиньо езеро. Езерото нямаше определена форма — неговата безформеност беше твърде съвършена и подсказваше, че тук се е намесила човешка ръка. Две игрища за голф бяха разположени край водите му, по едно от всяка страна, очертани от варосани дървета с перести върхове — калифорнийски пипер. Къщи с червени покриви бяха групирани в предварително обмислен порядък. Испански керемиди над бежови стени, изпъстрени с трапецовидни зелени петна. Цялото това селище, заемащо площ с широчина от около пет мили, беше очертано в бяло, сякаш от ръката на дете, което много се страхува да не излезе извън линиите.
Когато наближих, можах да видя, че бялото беше ограда с височината на човешки бой. Точно копие на табелата с надпис „Планирана община“ се появи на стотина метра по-нататък, поставена над друга табела, която съобщаваше, че всичко се охранява от „Бънкър Протекшън“.
Никаква врата, само един равен, чист път водеше към застроената зона. Табели, ограничаващи скоростта до петнадесет мили в час, и предупреждения да се внимава за появяването на бавно движещите се колички за голф. Аз се подчиних и бавно подкарах край съвършено поддържани морави с райграс. Още пиперови дървета, заобиколени с лехи от многоцветни растения.
Стотина метра по-нататък друга дузина табели върху масивните стволове на тъмнокори дървета, които би трябвало да бъдат орехи, сочеха пътищата към вътрешността на Ранчо Феъруей.
Балморал Голф се намираше на север, „Уайт Оук“ на юг, Езерото на размисъла — напред. Възстановителният център „Пинакъл“ — на север, фитнес центърът „Уолнът Гроув“ — на юг. В центъра беше безистенът „Пикадили“.
Други стрелки указваха, както реших, шестте различни жилищни квартала: Чатам, Котсуолд, Есекс, Йоркшир и Джърси.
Планините се намираха на около две мили по-нататък, но изглеждаха по-близо. Ярките цветове и рязко очертаващите се детайли говореха, че въздухът тук е чист.
Зад дърветата с табелите се издигаше малка самотна сграда. Закръглени ъгли и простовата конструкция, имитираща кирпичена постройка. Отново испански керемиди.
Като оставих мотора на колата да работи на празен ход, аз се огледах наоколо. Акри трева и още редици калифорнийски пипер, няколко групички прасковени фиданки с набръчкани листа. Друга група дървета, с по-дебели стволове, чиято кора приличаше по цвят и грапавост на тази на дърветата, върху които бяха заковани табелите и които според мен би трябвало да бъдат орехи. Никакви плодове или цветове. Мъртви клони и окастрени върхове.