Като си представях вонята на торовете, стържещия шум на машините, редиците на берачите, които се движат под прежурящото слънце, се замислих за твърдото решение на Хенри Ардъло да не продава.
Й далечината се виждаха къщи — като бучки захар, с покриви от червени керемиди. Никаква следа от какъвто и да е дървен, тухлен или азбесто-циментен материал.
Съсекс, Есекс… Английски наименования, югозападна архитектура. Понякога в Калифорния бягството от логиката се считаше за свобода.
Чух шум от двигател. Един светлосин „Форд Седан“ с черни гуми беше паркиран до самотната постройка. Сега той бавно потегли и спря точно до мен. На вратата на водача имаше фирмено лого с щитообразна форма. Кръстосани пушки над надпис „БС Инк. Охранителна корпорация“. На покрива нямаше буркан, нямаше подозрително парадиране с огнестрелно оръжие.
Зад кормилото седеше мустакат млад мъж, облечен в бледосиня униформа и с огледални слънчеви очила.
— Добро утро, сър. — Бледа усмивка.
— Добро утро, офицер. Тук съм да посетя Джейкъб Хаас на Чаринг Крос Роуд.
— Чаринг Крос — повтори той, протягайки врат, сякаш да може по-добре да ме прецени. — Това е по пътя към Джърси.
Успях да потисна изкушението да го попитам: „Атлантик Сити или Нюарк?“
— Благодаря ви.
Той се прокашля.
— Нов ли сте тук?
— За пръв път идвам — отговорих аз.
— Роднина на мистър Хаас?
— Познат. Той е бил шериф. Някога в Трийдуей.
Поколеба се за миг, преди да отговори:
— Разбира се.
Същата тъпота, която бях съгледал в очите на момчето от бензиностанцията. За него Трийдуей също не значеше нищо. Не знаеше нищо за историята на мястото. Колцина знаеха? Погледнах край него към прасковените и ореховите дървета, които сега бяха само паметници от дърво. Нищо друго не беше останало от времето, когато това е било ранчо. Както сигурно нямаше и намек за кървавата баня в ранчото на Ардъло. Ако Джейкъб Хаас не си беше у дома или ако откажеше да се срещне с мен, бях пропилял времето си. Но дори и да проговореше, имаше ли някаква надежда да науча нещо от него?
Телефонът в колата на охранителната фирма иззвъня и униформеният го вдигна, кимна и ми каза:
— Джърси е в самия край — карайте право към езерото, после завийте вдясно. Ще видите табела, която сочи пътя към игрището за голф „Уайт Оук“. Вървете направо и ще го намерите.
Аз подкарах колата, като го наблюдавах в огледалото за обратно виждане как завива и се насочва към Балморал.
Безистенът „Пикадили“ беше малък търговски център източно от охранителната служба. Бакалница с поща и банкомат, ателие за химическо чистене, два магазина за дрехи, в които преобладаваха костюмите за голф и велурените екипи за джогинг. Един надпис до втория обявяваше, че филмът тази вечер е „Топгън“.
По пътя към Джърси минах край съвършено разположени обществени сгради — клуба, минералната баня — тенис кортове и плувни басейни. Постройките изглеждаха по-добре отдалеч, отколкото отблизо.
По размер те се отличаваха в различните райони. Есекс беше скъпата част на селището — самостоятелни къщи, построени на различни равнища, и двуетажни малки хасиенди върху парцели, големи колкото пощенска марка, някои с градинки, множество кадилаци и линкълни, малко сателитни антени. Широк изглед към езерото. Добре изглеждащи белокоси хора в спортно облекло. Още по-навътре разположен, Йоркшир бе застроен с градски къщички, имитиращи кирпичени постройки, скупчени по четири или пет на едно място. Малко по-скъпернически, що се отнася до цветята и храстите, но все така чист и спретнат квартал.
Сега езерото беше скрито от пиперени дървета. Дървесината им беше твърда, не се поддаваше на гниене, нямаше дефекти. Бяха донесени в долината Сан Фернандо преди години с тежкотоварни камиони, като бяха взели връх над гъсталаците и бяха ускорили смъртта на местните дъбове. Изминах още четвърт миля по сенчестия път, преди да се появи Джърси.
Подобни на бунгала къщички върху открит парцел. Еднакво бели и безупречно чисти, с много зеленина около тях, но очевидно изработени от сглобяеми елементи. Само няколко дървета по периферията и без пряк достъп до езерото, но с величествен изглед към планините.