Малкото хора, които видях, също изглеждаха в добра форма, макар и малко провинциално. Пред къщичките имаше паркирани шевролети, фордове, японски модели, от време на време по някоя каравана. Пътят, който разделяше квартала, бе асфалтиран наскоро. Никакви ненужни украшения, но преобладаващото впечатление бе за чистота, за добро поддържане на сградите и местата край тях, за възрастни хора, които живеят в охолство.
Паркирах в една от десетте клетки на обществения паркинг в края и доста лесно намерих Чаринг Крос — първата улица вдясно.
Джейкъб и Марвъл Хаас обявяваха собствеността си върху караваната „Щастливия пътешественик“ с дървена табелка с пирографирани букви върху входната врата. Две коли, един „Буик Скайларк“ и една камионетка „Датсън“, тъй че навярно в дома имаше някого. Към караваната бяха добавени някои подобрения: зелени тенти на прозорците, дъбова врата, която изглеждаше ръчно резбована, циментова веранда пред входа. Саксии с гераниум и кактус, наред с празен аквариум, в който още стоеше въглеродният филтър. Чукчето на вратата представляваше кокер шпаньол, излят от бронз. Около врата му имаше огърлица от дребни раковини.
Вдигнах кучето-чукче и почуках на вратата.
Един глас се обади:
— Минутка!
Мъжът, който отвори, беше по-млад, отколкото очаквах — въобще по-млад от всички местни обитатели, които бях видял досега. Шестдесетгодишен, ако въобще имаше толкова, със стоманеносива, пригладена назад, коса и извънредно проницателни очи със същия цвят. Носеше бяла плетена блуза с къси ръкави, сини джинси и черни мокасини. Плещите му бяха широки, както и бедрата му. Над колана му се очертаваше издутина от тлъстинки. Ръцете му бяха дълги, без никакви косми по тях, и тънки, с изключение на китките, където те придобиваха някаква тежест. Лицето му беше тясно, обгоряло на места от слънцето, с бръчици около очите, и отпуснато около очертанията на костите, но кожата му бе лъскава, сякаш някой току-що я беше потупвал с любов.
— Доктор Делауер! — каза той със същия сърдечен глас. Изражението на лицето му обаче не подхождаше на гласа — в него се четеше предпазливост и някакво колебание. — Получих съобщението ви. Джейкъб Хаас.
Докато се ръкувахме, ръката му сякаш някак се съпротивляваше на допира — бегъл контакт, после бърз натиск по пръстите ми, преди да я изтегли и да пристъпи навътре.
— Заповядайте.
Влязох в тясно антре, което водеше към малка кухничка. Вътре тихо бръмчеше климатик. Не беше прохладно, но най-лошата част от горещината бе останала някъде назад. Никакви чворести дреболии от чам, никакви поставени в рамка библейски текстове, никакви клишета. Тъмносив берберски килим покриваше пода. Диван с бяла памучна покривка и две кресла в тон с нея, масичка за кафе от стъкло и месинг, синьо-бяла китайска порцеланова поставка и тъмносиня ваза с жълти нарциси.
На стените, боядисани в бледооранжево, имаше репродукции на гравюри от Пикасо. Черни лакирани полици за книги съдържаха подвързани вестници и списания, там беше поставен и телевизор с тридесет и пет инчов екран и дек със стерео устройство, както и тясна вертикална поставка за компактдискове. „Четирите годишни времена“, Дуейн Еди, „Евърли Брадърс“, Том Джоунс, Петула Кларк.
Рокендролът беше достатъчно стар, за да се пенсионира.
Стаята ухаеше на канелени сладкиши. Жената от дивана се изправи и каза: „Марвъл Хаас, радвам се да се запознаем!“ Носеше тъмносиньо поло, бели панталони, бели сандали и изглеждаше на възрастта на мъжа си. По-сбръчкана от него, но със стройна фигура. Къси вълнисти коси, боядисани в махагонов цвят.
Ръкостискането й беше силно.
— Добре ли пътувахте от Лос Анджелис?
— Много добре. Прекрасна местност.
— Би ви се сторила още, по-прекрасна, ако живеехте тук. Нещо за пиене?
— Не, благодаря ви.
— Добре, тогава ще се разходя навън. — Тя целуна мъжа си по бузата и го прегърна през рамо — в жеста й имаше нещо покровителствено, както ми се стори. — Бъдете добри момчета.
— Е, това не е за забава! — каза Хаас. — Карай внимателно, скъпа.
Тя бързо се отправи към вратата. Бедрата й се залюляха. Преди години е била красива. А и все още беше.
Когато вратата зад нея се затвори, Хаас сякаш се смали. Той махна подканващо към креслата. Двамата седнахме.