— Реши да посети сестра си в Бейкърсфийлд — каза, — защото не желаеше да остане, докато вие сте тук.
— Съжалявам…
— Не, вината не е ваша. Тя не желае да слуша и да научава нищо неприятно. — Хаас кръстоса крака, оправи с ръка косата си и внимателно ме загледа. — Изобщо не съм сигурен, че искам това, но предполагам, че се чувствам задължен да помогна на полицията.
— Високо ценя жеста ви, шерифе. Надявам се, че няма да бъде неприятно.
Хаас се засмя:
— Отдавна не са ме наричали „шериф“! Веднага след смъртта на семейство Ардъло започнах да продавам застрахователни полици за тъста си. След две години вече нямаше нужда от шериф — градът свърши.
— Кой го ликвидира?
— Една група на име Би Си Ей „Свободно време“ купи земята. Едно от онези многонационални предприятия — японци, индонезийци, англичани. Американските партньори са една група за развитие от Денвър. Преди това те бяха почнали да купуват земи наляво и надясно.
— Имаше ли някаква съпротива от страна на местното население?
— Нито гък! — отговори той. — Фермерството винаги е било трудна работа и в Трийдуей само две семейства успяваха да се препитават от него; тези на Ардъло и Криминс. Те двете всъщност притежаваха деветдесет процента от земята. Ние, останалите, се занимавахме само с това да осигуряваме работите им да вървят — бяхме нещо като изполичари. След като те продадоха, останалите нямаше какво да му мислим. В действителност работата ми на шериф беше само на половин работен ден. Вече живеех в Бейкърсфийлд, край семейството на жена си. Занимавах се със счетоводството на тъста си.
— Кога се върнахте тук?
— Преди пет години. — Той отново се засмя. — Както ви казах, аз живеех край семейството на жена си. Съвсем сериозно, бях решил да си събера багажа, когато си дадох сметка, че съм скътал достатъчно полици, за да заживея прилично. А и Бейкърсфийлд беше почнал да заприличва на Лос Анджелис. Мислехме да сменим щата, да идем може би в Невада, после се появи тази къщичка — имахме късмет, защото къщичките в Трийдуей не остават празни за дълго. И ние си казахме: „Защо пък не?“ Въздухът е великолепен, риболовът е страхотен, дават филми, човек може да си напазарува всичко на място. Половината година пътуваме и едно малко местенце като това ни идва много добре. Не се занимавахме с обзавеждане; нещата тук са както във всяка друга къща наоколо. Летим. Във Вегас, когато има нещо, което бихме желали да видим. В Аляска, в Канада. Тази година направихме голямо пътешествие. В Лондон, Англия. Видяхме изложението на цветята в Челси, защото Марвъл обича цветя. Красива страна. Когато те казват „зелено“, значи наистина е зелено.
Тонът му се беше успокоил. Мразех това, което трябваше да направя, и реших да подходя към целта си по заобиколен път.
— Семействата Ардъло и Криминс. Едно момче на име Дерик Криминс беше споменато в статия. Аз четох за престъплението.
— Синът на Карсън Криминс. По-малкият — той имаше две момчета, Дерик и Клиф Карсън-младши. Да, помня ги и двамата как се въртяха около местопрестъплението заедно с куп други деца. Не си спомням Дерик да е говорил пред пресата, но разбира се, мога да си го представя, той винаги е имал голяма уста. Кажете ми защо полицията изпраща един психолог да разпитва за Изверга? Само не ми казвайте, че това е своего рода преценка, че се канят да го пуснат!
— Не — отговорих аз. — Той си е заключен на мястото и не се очертава никакво освобождаване. Но аз го видях. Много е деградирал.
— Деградирал! — каза той. — Да не би да е станал зеленчук?
— Нещо такова.
— Е, това е добре. Не би трябвало да живее… Деградирал — селският идиот, всички гледаха на него точно по този начин. Включително и аз. С него се отнасяха благо за съжаление, твърдението, че хората от малките градове са пълни с предразсъдъци и са нетолерантни, е лъжа на големите градове. Ние не приличаме на онези слабоумници, които можете да видите в „Джери Спрингър“. Изверга получи повече доброта в Трийдуей, отколкото въобще би могъл да получи в Лос Анджелис. Той и неговата майка. Двамата — пропаднали, без грош в джоба, се появиха един ден и веднага ги приютиха. — Хаас спря, като очакваше да коментирам думите му. Аз кимнах. Той продължи: — Тя не беше особено приятно момиче, тази Норийн. И той определено не беше стока. Но никой не ги остави да гладуват.
— Тя труден човек ли беше?
— Не труден, но и не беше много приятна. Беше прегърбена, някак подпухнала в лицето, сякаш бе плакала цяла нощ. Човек се опитва да я заговори, а тя само клати глава и мърмори нещо под носа си. Не беше луда като Ардис, но ако питате мен, и двамата бяха умствено недоразвити. Той повече от нея, но и тя не беше гений. От страна на Ардъло си беше чиста доброта да ги прибере, нея и Ардис. Тя можеше да готви, но и самата Тери Ардъло беше превъзходна готвачка. Това чисто и просто си беше акт на милосърдие. Направиха го, за да им дадат известно достойнство.