— Имате ли някаква представа къде мога да го намеря?
— Във Форест Лоун — отговори Хаас. — Почина няколко години след това. От рак. На петдесет години. Пушеше, но нищо не може да ме убеди, че шокът не е подкопал здравето му.
Седна още по-изправен, сякаш да потвърди своето собствено здраве.
Казах:
— Значи Тед се е качил горе, видял е останалото и ви се е обадил.
— Аз още бях в леглото, слънцето току-що беше изгряло. Телефонът иззвъня и чух нечие трудно, хрипливо, сякаш безумно дишане, не можех да проумея какво става, тогава Марвъл попита: „Какво става?“, накрая разпознах гласа на Тед, но той още не говореше смислено. Чух го да казва: „Мистър Скот! Мисис Тери!“ — Поклати глава. — Разбрах само, че е станало нещо лошо. Когато отидох там, Тед беше на предната веранда с цяла локва повърнато пред него. Беше с доста тъмна кожа, но онази сутрин беше бял като платно. По джинсите и обувките си имаше кръв и първо помислих, че той е направил нещо безумно. После той повърна още, опита се да се изправи, после сякаш беше готов да припадне. Трябваше да го прихвана. През цялото време плачеше и сочеше назад, към къщата. — Като кръстоса крака, Хаас се прегърби и се отпусна по-дълбоко на дивана. — Извадих пистолета си и влязох вътре. Не исках да обърквам нищо, тъй че внимавах къде стъпвам. В кухнята лампата светеше. Видях Норийн Пийк, седнала на един стол — човек нямаше откъде да разбере, че това е тя, но аз знаех. Може би заради дрехите, с които беше облечена… — Той вдървено махна с ръка. — Стъпките от ботушите на Тед бяха кървави, той носеше западняшки ботуши, но кървави бяха и другите отпечатъци. От гуменки. Още не знаех дали горе има някой, тъй че се придвижих съвсем тихичко. Лампите светеха навсякъде, където той… сякаш е искал да покаже какво е направил. Скот и Тери лежаха един до друг, прегърнати. Минах през коридора… намерих момиченцето… — Той издаде остър, висок звук, сякаш стържеха лошо смазани панти. — ФБР ме разпитаха, аз го описах за тяхното разследване. Накарайте вашите шефове от „Убийства“ да ви дадат препис.
Кимнах.
— Какво ви отведе в колибата на Пийк?
— Проклетата кръв, разбира се. Следата изтъняваше, но водеше надолу към задното стълбище и към задната врата. Засъхнали дири и петна, но човек все пак можеше да разбере, че са отпечатъци от гуменки. Продължаваха може би още няколко метра по пътечката, после изчезваха. В този момент аз не знаех, че вървя след Пийк, а само, че трябва да стигна до колибата. Гуменките бяха точно зад вратата на Пийк. Една продавачка от лавката каза, че преди няколко седмици Пийк се е опитал да ги отмъкне и когато го заловила, той започнал да говори нещо неразбираемо и платил нещичко, тъй че тя му оставила проклетите гуменки. — Хаас свирепо ме погледна. — Там беше бедата! Всички бяха твърде добри към него. Скиташе из града и изглеждаше ням и безсловесен; ние не бяхме имали истинско престъпление в Трийдуей, не разбирахме какво всъщност представлява той. Това беше съвършено мирно място, затова и човек като мен, който работеше на половин ден, можеше да бъде законът. Най-вече трябваше да помагам на хората да се оправят, да проверявам дали е заключено, да внимавам някой да не се качи в колата си, когато е кьоркютук пиян… Бях по-скоро нещо от рода на социален работник. Но Пийк… той винаги е бил странен. Всички ние бяхме прекалено доверчиви, дявол да го вземе!
Ръцете му яростно се размахваха. Трябваше да му дам време да си поеме дъх. Попитах:
— Когато затвориха Трийдуей, какво стана с архивите на града?
— Бяха опаковани и изпратени в Бейкърсфийлд. Но хич и не се надявайте да откриете нещо там. Говоря за карти, планове, а и от тях сигурно не е останало много. Струва ми се, че се ровите нахалост, докторе. Защо не се върнете в Лос Анджелис и не кажете на шефовете си да забравят цялата тази психология. Пийк е под ключ, това е главното.
Той погледна към китката на ръката си. Нямаше часовник. Стана, намери го на една от лавиците за книги, сложи го и се взря в циферблата.
Аз казах:
— Високо ценя, че ми отделихте от времето си. Имам само още няколко въпроса. В статията, която четох, пишеше, че сте намерили Пийк заспал.
— Като… — Устните му се разтрепериха. — Щях да кажа „като бебе“. Господи!… Да, беше заспал. Лежеше по гръб, със скръстени върху гърдите ръце, хъркаше, а цялото му лице беше покрито с кръв. Отначало помислих, че той също е убит, но когато го погледнах по-отблизо, можах да видя, че е само оцапан, и това ми позволи да му щракна белезниците. — Той попи потта от лицето си. — Онова място… Бях го виждал отвън, но никога не бях влизал вътре. Вон… миришеше по-лошо от кучешко изпражнение! Малкото, което Пийк притежаваше, бе смачкано и разхвърляно навсякъде. Развалена храна, пълчища буболечки, празни бутилки от алкохол, флакони от спрей, туби от лепило, порносписания, които сигурно бе взел отнякъде другаде, защото такъв боклук не се продаваше в Трийдуей. Никой не можеше да си спомни да е виждал Пийк да пътува, но все трябва да е ходил някъде. Пък и дрогата. Той имаше всякакви хапчета — за повдигане на тонуса, за успокоение, фенобарбитал. Аптекарите, които работеха с рецепти, бяха в Техачапи, но никой от тях нямаше записка да е изпълнявал такива рецепти. Тъй че навярно ги е купувал от улицата. Един пор като Пийк може да получи всичко.