Нямах никакво основание да мисля, че то е свързано с онова, което търсех.
Дори не знаех какво търся.
Нахалост.
Наближаваше пладне и аз се почувствах безполезен. Хаас твърдеше, че тук няма никакви други жители на Трийдуей, и може би казваше истината. Но някак си не бях сигурен в това — заради нещо в поведението му: защо се беше съгласил да се срещнем, беше се държал приятелски в началото, а после се бе променил?
Вероятно заради ужасните спомени.
Но аз все още бях тук… Вече бях изчерпал основните източници на информация за убийствата на членовете на семейство Ардъло, но малките градчета имаха свои собствени вестници и трийдуейският сигурно беше описал подробно касапницата. Всички архиви са били пренесени в Бейкърсфийлд. Не било останало много от тях, твърдеше Хаас. Но градските библиотеки оценяват стойността на старите вестници.
Когато стигнах до своята сивиля, един бебешкосин седан на охранителната фирма се показа от паркинга за камиони. Друг пазач на кормилото, също така млад и мустакат. Навярно такъв беше образът, наложен от „Бънкър Протекшън“.
Той подкара към мен и спря по същия начин, както и първият.
Изпитателно загледан в мен. Без никаква изненада. Вече му бяха казали за мен.
— Приятен ден! — му пожелах аз.
— И на вас, сър.
По обратния път три пъти превиших максимално позволената скорост.
Когато отново се върнах на бензиностанцията в Грейпвайн, се обадих по телефона на няколко места и научих, че най-голямата библиотека, в която могат да се направят справки в окръг Кърн, е библиотека „Бийл Мемориъл“ в Бейкърсфийлд.
Още четиридесет и пет минути шофиране. Доста лесно намерих „Бийл“ — десетгодишна модернистична постройка с пясъчен цвят в красивата част на града, зад която имаше паркинг за двеста автомобила. Влизаше се в ухаещо на чистота преддверие и човек придобиваше усещане за експедитивност. Казах на усмихнатата библиотекарка какво търся и тя ме препрати към залата за местна история „Джак Магайр“, където друга приятна жена потърси в базата данни на компютъра и каза:
— Разполагаме с двадесетгодишнини от нещо, наречено „Трийдуей Интелиджънсър“. Копие на хард диск, не разполагаме с микрофиш.
— Може ли да го видя, моля?
— Всичко?
— Освен ако не представлява проблем.
— Нека проверя.
Тя изчезна зад една врата и се появи след пет минути, бутайки пред себе си ръчна количка с две, средни по размер, картонени кутии.
— Имате късмет! — каза тя. — Бил е седмичник, и то малък, тъй че това са двадесетгодишнините. Не може да ги изнесете от залата, но ние сме отворени до шест. Приятно четене.
Никакви вдигнати вежди, никакви нахални въпроси. Бог да благослови библиотекарките! Избутах количката до една маса.
Мъничък наистина. „Интелиджънсър“ представляваше зелен вестник, състоящ се от седем странички, и втората кутия беше полупразна. Броевете, започвайки от януари 1962 г., бяха подвързани по дванадесет и поставени в пластмасови опаковки. Издател и главен редактор бе някой си Ортън Хацлър, а отговорен редактор Уонда Хацлър. Преписах си двете имена и започнах да чета.
Текст с широка разрядка и няколко снимки с изненадващо добро качество. Репортажи за времето на първата страница, защото дори в Калифорния времето имаше значение за фермерите. Танци в гимназията, небивала реколта, научни проекти, клуб „4 — Х“, скаутски експедиции, ликуващи описания на панаира на окръг Кърн („Още веднъж Ларс Карлсън показа, че е шампионът по ядене на ябълков сладкиш за всички времена!“). Втората страница беше почти същата, а третата беше запазена за съобщенията на телеграфните агенции за международните събития на деня и за статии на редактора. Ортън Хацлър беше истински ястреб, що се отнасяше до войната във Виетнам.
Името на Бъч Ардъло се мяркаше постоянно, предимно в репортажи, свързани с водещата му позиция в организацията на фермерите. Снимка на него и жена му на един благотворителен бал във Фресно показваше едър мъж с лице на булдог и сива, ниско подстригана коса, надвесен над слабичка, изискано изглеждаща жена с тъмни коси. Щастливо стечение на генетичните заложби беше облагодетелствало Скот с телосложението на баща му и чертите на майка му.