Понякога здравият разум и правата на отделната личност трябва да натежават повече.
На нашия последен обяд в Киуанис мистър Карсън Криминс го каза най-добре: „Прогресът е като свръхзвуков самолет. Дали летиш с него, или стоиш на пистата му, тъй или иначе рискуваш въздушната му струя да те отнесе.“
Би било добре онези, които са от по-облагодетелствани родове, но имат по-малко въображение, да го разберат.
Времената се променят и трябва да се променят. Историята на тази велика страна се основава върху свободната воля, частната собственост и упованието на самия себе си.
Онези, които се съпротивляват на гласа на бъдещето, един ден може да се видят в онова безбожно състояние, известно под името стагнация.
Времената се менят и умните хора се променят заедно с тях.
Скот Ардъло загубил благоволението на избирателите. И все пак дали тази снимка не беше озадачила и самия Карсън Криминс?
Прегледах следващите броеве, като търсех писмен отговор от Скот на редакторската статия. Нищичко. Той или не се беше обезпокоил, или „Интелиджънсър“ бе отказал да отпечата писмото му.
След пет седмици имената на Ортън и Уонда Хацлър изчезваха от редакторското каре на вестника. На тяхно място се мъдреше, изписано със завъртян шрифт:
СИБИЛ КРИМИНС
Издател, редактор и основен автор
Сега хартията беше розова и изданието се беше ограничило до три страници, незначителни като рекламната листовка на някой супермаркет. Вече нямаше съобщения на телеграфните агенции и снимки. На тяхно място — възторжени излияния за филми, явно буквално преписани от рекламните материали за тях, полуграмотни описания на местните събития и любителски рисувани комикси без особен смисъл. Твърде едър подпис: „Дерик К.“
Три едва изпълнени страници, дори и двадесет месеца по-късно, когато водещото заглавие крещи:
от Сибил Нунан Криминс, издател, редактор и основен автор
Най-мрачният час за Трийдуей удари или поне така изглеждало, когато шерифът Джейкъб Хаас бил повикан от главния управител на „Бестбай Пръдюс“ Тебдоро Аларкон (Гед) в ранчото и там открил едно ужасяващо убийство в невероятни размери. Вътре в къщата шерифът Джейкъб Хаас намерил няколко мъртви тела, или по-точно готвачката на ранчото, мис Норийн Пийк, която била станала обект на невероятно и нечовешко отношение от страна на някакъв злокобен дух. На втория етаж били открити другите тела: на собственика на ранчото Скот Ардъло, който е наследил имота от баща си Бъч Ардъло, на жена му Тери и на тяхната дъщеря, малката Британи, около петгодишна. Всичко било ужасно. Но никаква следа от другия член на семейството! От бебето Джъстин. Всички ние помним как Тери толкова трудно го роди и то по някакво чудо се чувстваше прекрасно.
Но кошмарът продължил. Шерифът Хаас проследил кръвта и тръгнал към задния двор на къщата, където по това време живееше синът на Норийн, Ардис Пийк, и там открил Джъстин. Добрият вкус повелява да не навлизаме в подробности, нека кажем само, че който и да е сторил това на едно невръстно създание, е злокобен бяс, сравним със сатаната. На нас ни става лошо от всичко това!
Ардис Пийк бил пиян и докаран до вцепенение от най-различни опиати. Той беше ловецът на плъхове на ранчото, но в същото време преследваше всички видове гризачи и всякакви гадинки. Вероятно той е разполагал с всякакви оръжия и отрови, но ние все още не знаем какво точно е използвал при бедните хора.
Наистина е ужасно и невероятно, че нещо като това би могло да се случи в едно малко, спокойно място като нашето, но изглежда, че днес светът върви така, само погледнете семейство Мейсън и как те нападнаха хората, които се чувстваха в безопасност само защото имаха пари и живееха зад стоманени врати. А днешната музика, никой не пее за любов и романтика, всичко е някаква ужасна врява и става все по-лошо.
Така че изводът, според мен, е да вярваш в Бога, само Той може да те опази.
Шерифът Хаас телефонирал във ФБР и на полицията в Бейкърсфийлд, за да се консултира с тях, защото това излизало извън рамките на обикновените му задължения. Той ми каза, че е бил в Корея, но никога не бил виждал нещо подобно.
Мои източници ми съобщиха, че Ардис Пийк винаги е бил особен. Понякога някои хора са се опитвали да му помогнат — знам, че моите синове Клиф и Дерик със сигурност са го правили, като са се опитвали да го накарат да се занимава с някакъв спорт и какво ли не още, театрални проекти, вие продължете списъка. Каквото и да е, за да излезе от черупката си, защото те си въобразяваха, че той е самотен. Но той не ги чу. Просто продължаваше да си седи сам, да вдишва лепило, боя и какво ли не. Мои източници ми съобщават, че е бил прекалено затворен в себе си, за да общува с други хора, нещо като остро психическо заболяване.